Робърт МакКамън - Стингър

Звънецът в три удари.

— Локет и Джурадо! — извика Том Хамънд. — Вие двамата останете в стаята. Останалите могат да отлитат.

— Ей, човече, ама аз нищо не съм направил! — Рик Джурадо вече бе сложил бялата си мека шапка и бе станал от масата в задния ляв ъгъл на задушната класна стая.

— Не съм казал, че си направил. Просто остани на място.

Другите деца си събираха учебниците и напускаха стаята. Коди Локет стана внезапно от масата в задния десен ъгъл на стаята.

— По дяволите! Аз си тръгвам!

— Сядай долу, Локет! — Том стана от бюрото си. — Просто искам да говоря с вас двамата и това е всичко.

— Можеш да говориш със сянката ми, когато вече съм си тръгнал — отговори Коди и групата ренегати, застанали в защитен кордон около него, се изсмяха. — Часът свърши и аз си отивам. — Той тръгна с широки крачки към вратата и другите го последваха.

Том застана на пътя му. Момчето продължи напред, без да спира, като че ли искаше да мине през него. Том остана на мястото си и се приготви за удара. Коди спря на по-малко от метър пред него. Непосредствено зад Коди застана едро деветдесеткилограмово момче, което винаги носеше очукан футболен шлем, боядисан в шарен камуфлажен цвят. Името му беше Джо Тейлър, но Том никога не беше чул някой да го нарича другояче освен Танка. И точно сега Танка го пронизваше с хлътналите си черни очи, разположени на ръбестото му лице, което само родната му майка можеше да харесва.

— Ще се махнеш ли или…

Том се поколеба. Рик Джурадо отново бе седнал на мястото си и се подсмихваше. Около него се бяха събрали няколко мексиканчета и индианци, все от бандата на кроталите. Останалите ученици, които не членуваха в нито един от „клубовете“, вече се бяха изнизали навън и Том бе останал сам с малките зверове. Аз започнах, помисли си той, аз трябва да свърша. Погледна право във високомерните сиви очи на Коди Локет и каза:

— Няма да се махна.

Коди прехапа долната си устна. По лицето на учителя не можеше да се разбере какво иска, но беше сигурен, че не е направил нищо лошо. Поне тия дни.

— Не можеш да ме скъсаш. Вече съм си взел годишните изпити.

— Просто седни и ме изслушай, хайде!

— Ей, аз ще те изслушам! — извика Рик. Издърпа един свободен чин, вдигна краката си отгоре, облегна се назад и кръстоса ръце. — Локет не чактисва ингилизкия език, господин Хамънд — каза той, като нарочно говореше със силен акцент.

— Затваряй си плювалника бе, мангал — изръмжа Танка.

Няколко кротала моментално скочиха на крака. Едно мършаво къдрокосо момче до Рик даже пристъпи напред. То носеше червена кърпа, вързана през челото, и пет-шест малки разпятия на верижка около шията.

— Ти що не се разкараш бе, шопар! — извика той с тънък писклив глас.

— Бегай да сучеш мляко, дребосък такъв. — Танка му показа среден пръст.

Мексиканчето, макар да тежеше около четирийсет кила по-малко от Танка, се хвърли напред към него, но Рик протегна ръка и го хвана за китката.

— Спокойно, спокойно — каза тихо той, все още с усмивка, с поглед, втренчен в Коди. — Стойте настрана, muchachos. Пекуин, успокой се, човече!

Пекуин, чието истинско име беше Педро Ескуимелас, трепереше от ярост, но се поукроти. Седна на масата, като мърмореше мръсотии на гърлен испански. Другите кротали — Крис Торес, Диего Монтана и Лен Редфедър — останаха прави и готови да се сбият. Том усещаше как бедствието витае около него — ако не успееше да ги овладее, класната стая щеше да се превърне в бойно поле. Поне Пекуин се бе успокоил. Том знаеше, че момчето беше със страшно избухлив характер. Не минаваше ден, без той да не се сбие. Прякорът му бе много сполучлив — Пекуин на испански означава малка лютива чушка, която може да изгори езика и на дявола.

— Какво ще кажеш за това? — попита той Коди.

Момчето вдигна рамене. В шкафчето си беше оставил закачалката за вратовръзки, вече окончателно завършена. Искаше да я занесе вкъщи и да поработи няколко часа при господин Мендоза. Иначе не бързаше.

— Ако аз остана, остават и те. — Той посочи с глава своя антураж, шестима яки ренегати — Уил Латам, Майк Фракнър, Боби Клей Клемънс, Дейви Самърз и Танка.

— Добре, само седнете.

Коди се запъти нехайно към мястото си. Другите го последваха. Танка подпря стената с едрото си рамо и зачопли нокти с един разгънат кламер.

— Ще остарея от чакане, amigo — високо обяви Рик.

Том отиде до бюрото си и седна на ръба му. Отзад на дъската беше написан планът на разказа „Конан Варваринът“ от Робърт Е. Хауърд. Беше казал на момчетата да го прочетат, за да обсъдят законите в нецивилизованите страни. Бяха го прочели само двама или трима.