Робърт МакКамън - Стингър

Стиви — или съществото, което се беше маскирало като Стиви — попречи на полковника да направи редица от кръстчета, а с другия си ход полковникът пък попречи на Стиви да направи същото.

Тя погледна Роудс, после мрежата, след това отново се обърна към Роудс. Лицето й се набърчи, под кожата му заиграха непознати мускули. На устата й се появи нещо като усмивка, но устните не реагираха. Тя се засмя — силна въздишка насила си проби път през гласните струни. Усмивката стана широка, избутвайки устните настрана и показвайки зъбите на Стиви. Лицето засия и стана отново почти като детско.

Роудс предпазливо върна усмивката и кимна. Същото направи и Стиви, но с известно усилие. Като продължаваше да се усмихва, тя се обърна и с приплъзваща походка на въжеиграч излезе в коридора.

Дланите на Роудс се бяха изпотили.

— Така — каза той дрезгаво, с напрегнат глас, — ама че положение! Какво ще кажеш, Гъни?

— Наистина, полковник.

Външното хладнокръвие на Гънистън започваше да се пропуква. Сърцето му биеше до пръсване, колената му трепереха. Помисли си същото, което мислеше и полковник Роудс: малкото момиче или беше съвсем откачило, или съвсем не беше малко момиче. А защо или как може да се получи нещо такова — изобщо не можеше да се побере в логичния му, добре подреден ум.

Чуха глас. По-точно беше звук като от издишване, странен звук, напомнящ вятър, минаващ през тръстики:

— А-а-а-а. А-а-а-а. А-а-а-а.

Джеси първа стигна до стаята на Стиви. Стиви-не-Стиви стоеше пред дъската. Нейната… неговата дясна ръка беше протегната, пръстът сочеше към буквите от азбуката на дъската.

— А-а-а-а. А-а-а-а — продължи гласът, опитвайки се да схване произнесения звук. Лицето се гърчеше от усилията при произнасянето.

— А-а-а. А. А.

Посочи към другата буква.

— Бе-е-е. Ве-е-е. Ге-е-е. Де-е-е. Е-е-е.

На другата буква последва объркване.

— Же — каза тихо Джеси.

— Же. 3, И. — Главата се обърна с питащи очи.

Боже мили! — помисли си Джеси. Тя се хвана за вратата, за да не падне. Едно извънземно същество с тексаски акцент в тялото на дъщеря й, с нейната коса и дрехи. Сподави писъка си.

— Къде е дъщеря ми? — каза тя. Очите й бяха пълни със сълзи. — Върни ми я обратно.

Това, което по външност напомняше малко момиченце, сочеше към следващата буква.

— Върни ми я — повтори Джеси. Тя се хвърли напред, преди Роудс да може да я спре. — Върни ми я! — закрещя. В следващия момент хвана хладната ръка на фигурата пред себе си и започна да я извива, като гледаше лицето, което някога беше на нейното дете. — Върни ми я! — Джеси вдигна ръка и я зашлеви.

Съществото-Стиви се олюля и отстъпи назад. Коленете му се подгънаха. Успя да задържи прав гръбнака си, но главата му продължи да се мята наляво-надясно за известно време, също като на онези глупави човечета, които ни кимат с глава от задните стъкла на колите. То мигна, вероятно отбелязвайки, че го боли, а Джеси се ужаси още повече, като видя как плесникът й се отпечата върху кожата на Стиви.

Това все още беше плътта на дъщеря й, макар нещо друго да се беше промъкнало вътре в нея. Все още беше лицето на дъщеря й, нейната коса, нейното тяло. Съществото докосна червения отпечатък и се обърна отново към азбуката. Посочи настоятелно към следващата буква.

— Й — подсказа полковник Роудс.

— Й-ъ-ъ — каза съществото. Пръстът му показа друга буква.

— К — каза Роудс и погледна бързо към Гънистън, а междувременно звукът беше повторен с усилие. — Мисля, че е разбрало, че звуците са в основата на езика ни. Мили боже! Какво е това тук?

— Даже не смея да предположа, полковник — поклати глава капитанът.

Джеси се вгледа в косата на Стиви. Беше си същата, само дето беше мокра от пот. В нея имаше някакви зрънца от… от какво бяха те? С ръката си допря косата на Стиви и взе нещо мъничко и розово. Зрънца от стиропор, разпозна ги тя. Какво правеха в косата на Стиви? Тя пусна зрънцата на пода. Умът й блокира, мислите й станаха несвързани. Лицето й доби сив оттенък от шока, който изживяваше.

— Изкарай я навън, Гъни — заповяда Роудс и капитанът изведе Джеси от спалнята, преди да припадне.

— Л — продължи Роудс, като реагираше на движещия се пръст.

— Л-ъ-ъ — едва успя да каже съществото.

В това време два камиона отвън — единият, теглещ кран, а другият с надпис „Обединени камионни превози“ — завиха от Рипъблика Роуд покрай Престън парк и излязоха на Коубър Роуд. Оттам се насочиха към онова място в пустинята, където някаква машина беше изгоряла и се беше превърнала в синьо-зелена кал.