Робърт МакКамън - Стингър

— Един момент, моля ви. — Роудс се наведе напред. — Намерили сте тази черна сфера? И сте я пипали? Не беше ли гореща?

— Не. Беше студена, което наистина беше странно, защото другите части още пушеха.

— Имаше ли някакви надписи върху тази сфера?

— Не, беше чиста — поклати глава Джеси.

— Много добре. — В гласа на полковника се чувстваше възбуда. — Значи сте я оставили на мястото, където беше удара й с вашата камионетка?

— Не. Донесохме я с нас.

Очите на полковник Роудс се разшириха.

— Сега е при дъщеря ми, у нас. — На Джеси не й хареса удивеното изражение на полковника, нито как пулсът биеше на слепоочията му. — Защо? Какво може да е това — някакъв компю…

— Гъни! — Роудс скочи на крака, а Гънистън веднага дойде при него. — Плати на човека. — После хвана Джеси за лакътя, но тя се дръпна. Той отново я хвана, този път много здраво. — Доктор Хамънд, ще ни придружите ли до вас, моля ви? Колкото се може по-бързо!

Излязоха от „Дамгосващо желязо“. Отвън Джеси се дръпна сърдито и се освободи от полковника. Роудс не се опита да хване втори път ръката й, но остана да върви редом с нея, на няколко крачки отзад ги следваше Гънистън. Заобиколиха Престън парк, за да избегнат зяпачите, които досаждаха на Джим Тагарт, пилота на хеликоптера. Сърцето на Джеси биеше до пръсване. Тя ускори крачка, даже почти се затича. Двамата мъже я следваха, без да изостават.

— Какво има вътре в тази сфера? — попита тя Роудс, но той не й отговори. Може би сам не знаеше. — Няма да избухне, нали?

Отново не получи никакъв отговор.

Когато стигнаха до дома й, Джеси с радост забеляза, че Стиви не беше забравила да заключи вратата — ставаше вече отговорна за действията си, — но пък трябваше да загуби няколко ценни минути, за да отвори със своя ключ. Мина доста време, докато успее да го намери и отключи. Роудс и Гънистън я последваха вътре. Капитанът здраво затвори вратата след себе си.

— Стиви! — извика Джеси. — Къде си?

Стиви не отговори.

През щорите на прозореца бликаше слънчева светлина, която беше нашарила отсрещните стени на ленти.

— Стиви!

Джеси влезе в кухнята. Часовникът с котешко лице цъкаше, климатикът съскаше и пъхтеше. Близо до масата беше поставен стол, бюфетът беше отворен, на мивката имаше празна чаша. Била е жадна от бягането, помисли си Джеси. Но не е възможно да е излязла отново навън! Ако отново… о-о-о, нима пак щеше да бъде в опасност! Джеси надникна в кабинета — там всичко беше спокойно. След това мина по коридора, който водеше към спалните. Роудс и Гънистън я следваха неотлъчно.

— Стиви! — извика Джеси отново, вече сериозно разтревожена. Къде ли е отишла?

Почти беше стигнала до вратата на стаята й, когато две ръце се показаха на пода. Пръстите се опитваха да се вкопчат в бежовия килим.

Джеси спря изведнъж и Роудс се блъсна в нея.

Това бяха ръцете на Стиви. Джеси виждаше как се мърдат жилите по тях, докато детето й се мъчеше да се хване за килима и да се примъкне напред, след това видя и главата на Стиви — кестенявата й коса беше мокра от пот, лицето й бе подпухнало и по бузите й просветваха капчици пот. Ръцете примъкнаха тялото навън, в коридора. Мускулите им бяха в непрекъснато движение. Стиви продължи напред, сантиметър по сантиметър. Джеси притисна с ръка устата си. Краката на Стиви се влачеха зад нея, лявата й гуменка я нямаше, детето изглеждаше парализирано от кръста надолу.

— Сти… — едва можа да каже Джеси с дрезгав глас.

Тя спря да пълзи. Повдигна много бавно глава и Джеси видя очите й — безжизнени като нарисувани очи на кукла.

Стиви потрепера, сви единия крак под себе си и с видимо болезнени усилия започна да се опитва да стане.

— Дръпнете се назад! — чу се гласът на Роудс. Джеси не помръдна и той я хвана за ръката и я дръпна назад.

Стиви сви и другия крак под себе си. Олюля се. От брадичката й падна капка пот. Лицето й не показваше никакви емоции, беше спокойно и отнесено. Очите й бяха като на кукла, но сега Джеси видя в тях искрица, подобна на светкавица, някаква ожесточеност и огромна решимост, каквито не беше забелязвала преди. Мина й налудничавата мисъл, че това не беше Стиви.

Момичето бавно се изправяше на крака. Лицето запази отнесеното си изражение, но когато тялото най-после се изправи в цял ръст, по него пробяга нещо като лека усмивка на задоволство от постигнатото.

Единият крак се премести напред, като че ли балансираше върху опъната жица. Вторият, без гуменката, го последва, но внезапно Стиви потрепера и политна напред. Джеси не можа да хване дъщеря си. Стиви падна по лице върху килима и размаха ръце, като че ли не знаеше какво да ги прави.