Робърт МакКамън - Стингър

— Госпожо, четете твърде много шпионски романи! Няма вече човек, който да не знае за него. Това не е никакъв секретен самолет.

— Ако не е бил „Стелт“, тогава е било нещо от не по-малка величина — продължи Джеси, без да се впечатли от думите на полковника. — Видях парче от него, цялото покрито със знаци. Приличаха на японски йероглифи. Или нещо средно между японски йероглифи и руски букви. Сигурна съм обаче, че не бяха английски. Да ми кажете нещо за това?

Лицето на мъжа помръкна. Той се обърна към прозореца и изложи пред нея орловия си профил. Недалеч оттук хеликоптерът все още стоеше в Престън парк и събираше любопитна тълпа. Капитан Гънистън пиеше кафе на бара и се мъчеше да не отговаря на въпросите на Сесил Торсби, шкембестия готвач и собственик на заведението.

— Мисля, че отново се връщаме на първоначалния ми въпрос — каза полковникът след малка пауза. — Какво повреди колата ви? Бихте ли ми отговорили?

— А вие бихте ли ми казали какво беше това, което падна? — Джеси реши да не споменава за черната сфера, докато не получи някакъв определен отговор. Не изглеждаше опасна за Стиви и нямаше защо да бърза да им я дава.

Мъжът въздъхна и я загледа втренчено с леко дръпнатите си строги очи.

— Госпожо, не знам за каква се мислите, но…

— Доктор — прекъсна го Джеси. — Аз съм доктор. И бих искала да престанете да ми говорите така покровителствено.

— Дадено, доктор — кимна с глава Роудс. Трябва да сменя подхода, помисли си той. Тази жена никак не бе глупава. Не бе като двамата дървеняци, шерифа и кмета. — Добре, ако предположим, че ви кажа какво е било, ще трябва да подпишете декларация за пазене на тайна, даже може да се наложи да дойдете с мен до базата в Уеб. Бюрокрацията там е способна да разплаче и голям мъжага и щом веднъж попаднете в компютъра, трябва да внимавате да не се наложи да ползвате безплатна стая и храна в някое от съответните заведения за неопределен период от време. — Той изчака, за да може Джеси да проумее казаното. — Това ли искате, доктор Хамънд?

— Искам да чуя истината, а не разни врели-некипели. Искам да я чуя и тогава ще ви кажа какво знам по въпроса.

Мъжът изпука кокалчетата на дясната си ръка и се опита да си придаде възможно най-мрачен вид.

— Преди няколко месеца успяхме да заловим един руски хеликоптер. Пилотът избягал с него в Япония. Машината е наблъскана до козирката с оръжие, инфрачервени устройства и сензори. Има също и насочваща лазерна система — нещо, на което отдавна бяхме хвърлили око. — Той смукна още веднъж от цигарата. В кафенето нямаше други хора освен Гънистън, Сесил и Сю Мълинакс, но полковникът почти шепнеше. — Техниците провеждаха изпитания с апаратурата в базата Холоман в Ню Мексико, но се случиха неприятности. Очевидно един от тях, който успял да се промъкне през охраната, е бил дълбоко законспириран агент. Той откраднал хеликоптера и отлетял с него. Базата в Холоман ни помоли за помощ, защото хеликоптерът, изглежда, се насочвал към проливите. Вероятно е щял да бъде посрещнат от руски изтребители от Куба. Както и да е, ние го свалихме. Нямахме друг избор. Хеликоптерът се разпадна точно когато минаваше над вас. Сега трябва да съберем парчетата и да се изнесем оттук, преди да са довтасали вестникарите. — Той изгаси цигарата си в пепелника на масата. — Това е. Можете да прочетете цялата история в „Тайм“ другата седмица, ако не успеем да прикрием нещата.

Джеси внимателно го наблюдаваше. Изглежда, беше решил да не остави и помен от фаса си.

— Не видях никакви перки на онова нещо.

— Господи! — Роудс повиши леко тон. Гънистън и Сесил погледнаха към тяхното сепаре. — Казах ви това, което знам, госп… доктор Хамънд. Ако искате, вярвайте, ако искате, недейте, но помнете едно: вие криете информация от правителството на Съединените щати и това може да докара на вас и на цялото ви семейство доста неприятности.

— Изобщо не ме интересуват заплахите ви.

— А пък мен не ме интересуват вашите игри. Затова: камионетката ви беше ли ударена от парче от машината? Какво точно се случи!

Джеси бавно допи кафето си, като премисляше казаното от полковника. Не беше видяла никакви перки. Как тогава ще е било хеликоптер? Но всичко бе станало толкова бързо. Може би не си спомняше добре или пък перките на хеликоптера са били вече паднали. Роудс я чакаше да говори и Джеси разбра, че трябва да му разкаже всичко.

— Да — каза най-после тя. — Камионетката беше ударена. Едно парче от онова мина точно през двигателя. Сами видяхте дупката. Парчето всъщност беше черна сфера, ей толкова голяма. — Разтвори ръце, за да покаже. — Тя се изстреля от онова нещо и дойде право към нас. А най-странното беше, че тази сфера, изглежда, тежи не повече от петдесет-шейсет грама и е от стъкло или пластмаса, но нямаше никаква драскотина след удара. Не знам нищо за руските технологии, но ако те могат да правят такива неща, ние наистина трябва да се доберем…