Робърт МакКамън - Стингър

— Няма я тук, полковник. — Гънистън влезе в кабинета. — Проверих в скрина, гардероба, под леглото, в кутията с играчки — навсякъде. — Той хвърли неспокоен поглед към малкото момиче. — Какво да правим сега?

Стиви се обърна с точно премерено движение, като при танц. Погледът й се спря върху Гънистън и остана там, след това се отмести към Роудс, най-после се закова върху Джеси. Сърцето на Джеси почти спря. В изражението на дъщеря й се четеше само любопитство. Липсваше всякакво чувство или признак, че е познала майка си. Точно така би гледал един ветеринарен лекар някое непознато животно. Стиви отново започна странното плъзгане и отиде към фотографиите в рамки, сложени на един рафт от библиотеката. Тя разгледа всички поред: една на Джеси и Том; друга на цялото семейство по време на ваканция в Галвстън преди няколко години; още една на Рей и самата Стиви, качени на кон, направена на щатския панаир; още две на родителите на Том и Джеси. Пръстите на Стиви мърдаха, но тя не използва ръцете си. Мина покрай библиотеката и телевизора, спря още веднъж, преди да погледне картината на пустинята, нарисувана от Бес Лукас — картина, която беше виждала стотици пъти, — и след това направи още няколко крачки към вратата, която водеше към кухнята. Спря, вдигна едва-едва дясната си ръка, сякаш с усилие преодоляваше земното привличане, и с лакътя докосна рамката на вратата.

— Не знам — каза накрая Роудс. Гласът му звучеше така, като че беше останал без дъх. — Честна дума, изобщо не знам.

— Аз знам! — изкрещя Джеси. — Дъщеря ми се нуждае от лекар. — Тя тръгна към телефона. Здравната клиника на Пъкъл беше една малка сграда от бял камък на няколко улици от къщата на Джеси. Лекарят, доктор Ърл Лий — Ърли — Макнийл, беше приятел на Джеси и работеше в Пъкъл вече почти четирийсет години. Беше раздразнителен кавгаджия, пушеше черни пури, караше червена открита кола, пиеше текилата си чиста в Клуба на Боб Уайър, но си разбираше от работата и щеше да проумее какво й има на Стиви. Джеси вдигна слушалката и започна да набира номера на клиниката.

Един пръст натисна бутона за прекъсване.

— Нека изчакаме само за малко, доктор Хамънд — каза й Роудс. — Съгласна ли сте? Да поговорим за…

— Махнете ръката си от телефона. Веднага, дявол ви взел!

— Полковник? — каза Гънистън.

— Моля ви. — Роудс сграбчи слушалката. — Нека не бързаме да замесваме други, преди да сме се опитали да разберем с какво си имаме работа…

— Казах, че ще се обадя на доктор Макнийл, чувате ли! — Джеси беше вбесена, съвсем малко й трябваше да се разплаче или да го удари през лицето.

— Тя отново се движи, полковник — каза още веднъж Гънистън и този път Роудс и Джеси спряха да спорят.

Стиви отново започна да пристъпва, приплъзвайки крака, този път към другата нашарена от слънчевата светлина стена. Спря пред нея и се втренчи. Вдигна дясната си ръка и започна да я обръща от двете страни, като че ли никога не беше виждала ръка преди. След това докосна с палец кървавия си нос, гледа кръвта няколко секунди, после отново вдигна очи към стената. Ръката й се придвижи напред и кървавия й палец начерта вертикална линия върху бежовата стена. Върна палеца си за още кръв и изписа втора вертикална линия на няколко сантиметра отдясно на първата.

Още кръв. Една хоризонтална линия пресече двете вертикални.

— Какво е?… — измърмори под носа си Роудс и пристъпи напред.

Втора хоризонтална линия оформи правилна мрежа на стената. Оцапаният с кръв палец на Стиви се приближи до централното квадратче и нарисува едно правилно О в него. Главата й се завъртя. Тя погледна към Роудс и отстъпи плавно от стената, слагайки единия си крак точно зад другия.

— Химикалката — каза Роудс на Гънистън. — Дай ми химикалката си. Побързай!

Капитанът му я подаде. Роудс я щракна и отиде до стената и нарисува кръстче в долното дясно квадратче.

Стиви си пъхна палеца в носа и нарисува с кръвта едно червено кръгче в пространството от лявата страна.

Джеси измъчено наблюдаваше играта на тик-так-тоу. Вътре в нея всичко кипеше и тя едва се сдържаше да не изкрещи. Съществото с кървящия нос беше в тялото на Стиви, но не беше Стиви. Къде беше мозъкът на детето й, къде беше гласът му, душата му? Ръцете на Джеси бяха свити в юмрук и за момент тя си помисли, че ако изкрещи, злата магия ще се развали. Трепереше и се молеше всичко да свърши бързо, както преминава прилошаването от горещина, и да се окаже, че е било просто кошмар, а тя се събужда в леглото и Том вика от кухнята, че закуската е готова. Господи, господи, господи…