Робърт МакКамън - Стингър

— О, треперя! — Наистина никой от ренегатите, поне доколкото Коди знаеше, не беше подпалвал тия къщи в Бордъртаун.

— Я престанете вече — настоятелно се намеси Том. — Защо не забравите тази глупашка вражда?

И двамата го погледнаха свирепо, сякаш беше най-безполезното насекомо, изпълзявало някога от дупката си.

— Човече, ти май наистина не си в час. Нищо не разбираш от тия неща. Както и от нещата в училище — отегчено го погледна Рик. — Аз поне имах търпението да завърша. Познавам много, които и това не направиха.

— И какво стана с тях?

— Някои забогатяха от търговия с кокаин. Други умряха. — Той вдигна рамене. — А имаше и дето се захванаха с други неща.

— Като работа при Мак Кейд ли? Не е кой знае какво бъдеще, също както и затворът.

— Нито един от тях не се мъкне всяка сутрин на работа, която мрази, и не целува мръсни задници, за да си я запази. — На Рик му бе дошло до гуша. Той се изправи. — Хората в тоя град петдесет години целуваха задника на Престън. И докъде ги докара това?

Том понечи да отговори, но логичният въпрос на момчето го смрази. Не можеше да го обори.

— Нямаш отговори на всички въпроси, нали? — продължи Рик. — Виждаш ли, живееш в хубава къща, на хубава улица. Не трябва да слушаш всеки ден някой да ти нарежда къде може и къде не може да ходиш, като че ли си куче на къса каишка. Не знаеш какво значи да се биеш за всичко, което имаш, и никога няма да разбереш.

— Не става въпрос за това. Приказвах за вашето образо…

— Точно за това става въпрос, дявол да те вземе! — извика Рик и принуди Том да млъкне. Той трепна, стисна юмруци и изчака да се уталожи гневът на момчето. — Точно за това става въпрос — повтори Рик напрегнато. — Не за образование. Не за училище. Не за книги, написани от умрели. Не за целуване на задници, докато накрая се научиш да харесваш вкуса им. Става дума за това да се биеш всеки ден, за да получиш каквото искаш.

— Кажи ми тогава какво е това, което ти искаш?

— Какво искам ли? — Рик се усмихна горчиво. — Искам уважение. Искам да мога да ходя по всички улици, по които ми доставя удоволствие да ходя. И по вашата улица, господин Хамънд. Дори през нощта, без шерифът да ме блъска в колата си. Искам да имам бъдеще, без някой да ми се е качил на гърба от сутрин до вечер. Искам да знам, че утре ще е по-хубаво от днес. Можеш ли да ми дадеш тези неща, господин Хамънд?

— Аз не мога — отговори Том. — Ти можеш сам да си ги дадеш. Първото нещо е да не се предаваш. Ако направиш това, ще загубиш всичко, независимо за колко твърд се мислиш.

— Пак думи — подигравателно каза Рик. — Тия думи са вятър работа. Чети си твоите книги от умрели. Преподавай ги, ако искаш, но не се преструвай, че значат нещо, защото значение има единствено това. — Той вдигна стиснатия си юмрук, по чиито кокалчета личаха белези от много битки. След това се обърна към Коди Локет. — Ей, ти! Слушай какво ще ти кажа. Една от твоите пачаври удари един от моите. Много лошо го удари. А тази сутрин имах посещение от оная другата пачавра, със значката. Да нямаш договор с Ванс, Локет? Да не му плащаш да не ви пречи да ни палите къщите?

— Ти направо си мръднал. — Коди би могъл да има вземане-даване с шерифа Ванс, колкото с папата от Рим.

— Имам да ти връщам малко, Локет. За Пако Легранде — продължи Рик. — И те предупреждавам: който и от моите да пресече моста, по-добре не го закачайте.

— Минат ли през нощта, значи си търсят белята. Ще ни бъде приятно да ги посрещнем.

— Ей, ти да не си някакъв крал тук! — извика Рик и преди Том да разбере какво става, момчето хвана чина пред себе си и го бутна настрана. Моментално кротали и ренегати скочиха на крака. Разделяше ги само въображаемата линия, разполовяваща стаята. — Ще ходим, където си искаме!

— Не и нощем отсам моста — предупреди го Коди. — Не и в територията на ренегатите.

— Добре де, успокойте се. — Том пристъпи напред между двете групи. Чувстваше се като пълен глупак, който си въобразяваше, че това може да помогне. — Боят няма да…

— Млъкни и стой настрана, човече — отряза го Рик. После се обърна към Коди: — Искаш война, така ли? Не преставаш да се молиш за това!

— Хей! — Мили боже, помисли си Том. — Да не чувам такива работи…

Танка тръгна към Рик Джурадо, но Коди сграбчи ръката му. Предполагаше, че кроталите носят ножове, както обикновено правеха всички потни гърбини от Мексико. И без това ренегатите бяха по-малко, а и тук не му беше мястото и времето за такива битки.

— Голям човек — каза Коди, — големи думи.