Робърт МакКамън - Стингър

— Стин-гър — каза тя, сякаш беше опитала нещо гнусно. Докосна скорпиона и веднага отдръпна пръсти, сякаш се страхуваше да не я ужили.

— Това е само картинка. — И Роудс я потупа с ръка. — Не е истински.

Тя го изучава още малко, после махна малките цветни топлийки, които прикрепваха картинката към корка, и я погледна отблизо. Пръстът й проследи сегментите на опашката по цялата й дължина. Накрая ръцете й започнаха да мачкат хартията, всъщност да я сгъват, разбра Роудс. Придаваха й нова форма.

Джеси стисна ръката на Том. Наблюдаваше как Стиви или Дофин, или каквото и да бе то — сгъваше отново и отново хартията с вече бързи и ловки пръсти. Нужни му бяха само няколко секунди, за да направи от нея пирамида. После я захвърли и тя прекоси стаята и се удари в стената.

Гънистън я вдигна. Това беше най-странният хартиен самолет, който някога бе виждал.

Съществото се обърна към тях. В погледа му се четеше очакване, а също и въпрос, но никой не разбираше какъв е той.

Тя направи крачка към Джеси, която, от своя страна, отстъпи назад. Рей се облегна на стената.

Дофин вдигна ръка и я сложи на гърдите на Стиви.

— Твоето — каза тя.

Джеси разбра какво я питаше съществото.

— Да. Моя дъщеря. НАША дъщеря. — Така силно стискаше ръката на Том, че щеше да му счупи пръстите.

— Дъ-ще-ря — внимателно повтори Дофин. — Жен-ски по-то-мък на чо-веш-ки съ-ще-ства.

— Направо от речника на Уебстър — промърмори Гънистън. — Мислите ли, че разбира какво означава?

— Тихо! — каза му Роудс.

Дофин отиде с плавна стъпка и вирната брадичка към прозореца. Остана там неподвижно повече от минута и Джеси разбра, че беше омагьосана от тънката лента синьо небе, което се виждаше през спуснатите щори. Джеси си наложи да излезе от вцепенението и отиде до прозореца да вдигне щорите. Следобедното слънце нахлу в стаята със златни отблясъци. Безоблачното небе беше лазурносиньо.

Дофин не откъсваше очи от него. Протегна ръце и се изправи на пръсти, напрегнала цялото си тяло към небето. Джеси видя някаква промяна в лицето й — то вече не беше безизразна, безчувствена маска. От него се излъчваше копнеж, смесица от радост и тъга, която беше неразбираема за нея. Лицето беше едновременно на Стиви — с нейната невинност и детско любопитство, и в същото време беше лице на много преживял човек, вероятно на някаква старица, измъчена от грижи, уморена от несбъднати копнежи.

Малките ръчички се протягаха към стъклото, но тялото на Стиви беше твърде ниско, за да го достигнат. Дофин изпръхтя нетърпеливо, мина с плавната си походка край Джеси и придърпа стола от бюрото на Стиви. Качи се на него, наведе се напред и веднага плесна челото си в стъклото. Пръстите й опипваха невидимата бариера и пърхаха като молци, които се опитват да преминат през някакъв екран. Накрая отпусна безжизнено ръце и те увиснаха отстрани на тялото й.

— Аз… — каза Дофин. — Аз… же-лая…

— Какво каза тя? — попита Гънистън, но Роудс вдигна пръст пред устните си.

— Аз же-лая. Да… — Дофин обърна глава и очите й — с онова древно излъчване и с някаква крещяща нужда — срещнаха очите на Джеси. — Аз же-лая да ора-тор-ствам.

Всички мълчаха. Дофин премигваше в очакване на отговор.

— Мисля, че иска да я заведем при нашия водач — каза Рей и Том го сръга с лакът в рамото.

Дофин опита отново:

— Да виб-ри-ра сред-но-то у-хо.

Джеси помисли, че се досеща.

— Искаш да кажеш… да говориш с нас?

Дофин се намръщи, явно премисляйки чутото. Издаде някакъв звук, напомнящ леко, но особено музикално цвъртене, слезе от стола, мина край Джеси и излезе от стаята. Роудс и Гънистън побързаха да я последват.

И докато Джеси, Том и Рей стигнат до кабинета, Дофин беше клекнала на пода и съсредоточено се беше заела да препрочита тълковния речник от кора до кора.

В момента, в който Дофин се опитваше да научи нюансите на думите в английския език, Коди Локет натискаше копчето на хидравличния кран в гаража-работилница на бензиностанцията на Ксавиер Мендоза. Трябваше да се заеме с някакъв форд, който се нуждаеше от нови спирачни барабани. Беше облечен в стари избелели джинси и маслиненозелена работна риза, на която под емблемата на бензиностанцията беше изписано името му. Ръцете му бяха изцапани със смазка, а по лицето му имаше мръсни петна и той отлично разбираше, че беше много далеч от образа на чистичките момчета, обслужващи бензиностанции от телевизионните реклами, но нямаше как — не се вършеше работа, без да се изцапа човек. През последния час беше сменил маслата на две коли и свещите и наконечниците на трета. Гаражът беше неговото царство. Инструментите блестяха в спретнати редички по стените като хирургически, подредените на един рафт гуми миришеха на пресен каучук, а от металните тръби над главата му висяха най-разнообразни кабели, ремъци, радиатори и маркучи. Вратата на гаража беше вдигната и въздухът се раздвижваше непрекъснато от голям вентилатор, но въпреки това беше много горещо, особено там, където хромираната повърхност отразяваше слънцето или имаше включени двигатели.