Робърт МакКамън - Стингър

— Какво искаше да каже? За каква болка говореше?

— Не знам — поклати глава Роудс. — Ушите ми още бучат. Тя така ме запрати, че без малко да пробия стената.

Джеси трябваше да мине пред Дофин, за да стигне до прозореца, но тя не се помръдваше. Джеси вдигна щорите, за да погледне небето. Слънцето залязваше, а на запад небето беше станало огненочервено. Нямаше облаци.

Но Джеси долови някакво движение. И тогава ги видя и преброи. Поне дузина лешояди, напомнящи развети черни знамена, кръжаха над Пъкъл. Вероятно търсят мърша в пустинята, предположи тя. Можеха да надушат предстоящата смърт на разстояние от десетина километра. Гледката не й хареса и тя отново пусна щорите. Нямаше какво друго да правят, освен да чакат — или Дофин да се върне от своята изолация, или Гънистън да се върне с хеликоптера.

Тя нежно погали кестенявата коса на дъщеря си.

— Внимателно — предупреди я Том.

Не последва нито шок, нито пък раздрусващ мозъка енергиен удар. Само усещането за косата, която беше ресала хиляди пъти. Очите на Дофин — на Стиви — гледаха втренчено и невиждащо.

Джеси докосна страната й. Хладна плът. Сложи показалец на сънната й артерия. Бавен, необичайно бавен, но равномерен пулс. Нямаше избор. Трябваше да вярва, че някъде, някак си истинската Стиви беше жива и в безопасност. Всяка друга възможност би я накарала да полудее.

Тогава реши, че тя ще бъде добре. Каквото и да се случеше, двамата с Том щяха да издържат докрай.

— Е — каза и махна ръката си от шията на Стиви, — ще направя една кана кафе. — Изненада се, че може да говори толкова спокойно, когато стомахът й се бе свил на топка. — Какво ще кажете?

— Направете го силно, ако обичате — помоли Роудс. — Колкото по-силно, по-добре.

— Готово.

Джеси започна да шета из кухнята. Вцепененото извънземно продължаваше да сочи към прозореца, часовникът с котешко лице отброяваше секундите, а лешоядите мълчаливо се събираха над Пъкъл.

Небето започна да притъмнява. Електронният часовник на Първа тексаска банка отчиташе трийсет и един градуса в осем и двайсет и две.

В гаража-работилница Коди бе привършил работата си за деня и събираше инструменти, с които да поправи мотоциклета си. Господин Мендоза затваряше бензиностанцията около девет, а след това на Коди щеше да се наложи да направи обичайния си избор — да спи у дома и да се срещне със своя старец по някое време през нощта; да иде в Крепостта, която беше пълна с хулигани и вонеше на марихуана, сякаш беше общежитие в ада; или да спи на Шезлонга — не особено удобно гнезденце, но със сигурност най-спокойното от изброените възможности.

Наведе се напред да извади няколко чисти парцала от една мукавена кутия, при което малкото шишенце падна от джоба на ризата му и издрънча весело на циментовия под. Не се счупи и Коди го вдигна бързо, въпреки че господин Мендоза беше в офиса си, където четеше вестник и чакаше да се появи автобусът на пътната компания „Трейлуейс“.

Коди вдигна стъкълцето и погледна кристалите. Веднъж беше опитал кокаин по покана на Боби Клей Клемънс и това се оказа достатъчно. Този боклук не му харесваше, защото беше разбрал как хората могат да се пристрастят към него и да се чувстват така, сякаш не могат да живеят без него. Беше видял как няколко ренегати загазват здравата заради него. Например Мич — по-старият брат на Танка — преди четири години беше шофирал мустанга си по железопътните релси и се бе блъснал в насрещния влак със сто километра в час, убивайки не само себе си, а още две момичета и сина на кмета Брет. Коди не обичаше и да пие. Най-многото, което си позволяваше, беше да изпуши една-две цигари марихуана, но не и когато нечий живот зависеше от неговите решения. Беше абсолютна глупост да оставиш мисълта си във властта на наркотиците.

Но познаваше хора, които биха дали дясната си ръка само за да всмукнат малко от изпаренията на тези кристали. Би било лесно да иде горе в Крепостта, да ги приготви на пламък и да смърка, докато мозъкът му посинее. Но знаеше, че това няма да му помогне да разбере света по-добре, а само да го накара да мисли, че Мак Кейд е единственият изход от Пъкъл и че трябва да скача на крака всеки път, щом чуе гласа на господаря.

Остави ампулата върху работната маса и докато я гледаше в главата му прозвучаха думите на господин Мендоза за отговорността, която човек поема за своите действия. Може би това беше изтъркана глупост, а може и да имаше истина в нея.