Робърт МакКамън - Стингър

Но той вече беше наясно с решението си.

Вдигна шлосерския чук в дясната си ръка и го стовари върху стъкълцето. То се раздроби на парченца, а жълтите кристали се смачкаха. После замахна с ръка и ги помете в кофата за отпадъци и те се изгубиха сред омаслените парцали и празните кутии от машинно масло.

Душата му не можеше да бъде купена за шестстотин долара на месец.

Коди остави чука настрана и продължи да събира гаечните ключове и втулките, които му трябваха за неговата хонда.

Чу се клаксон, басов и плътен. Автобусът на компанията „Трейлуейс“ пристигаше от Одеса. Коди не вдигна глава и продължи да си върши работата, а господин Мендоза излезе да говори с шофьора, който беше от съседен на неговия град в Централно Мексико.

Пътниците, повечето възрастни хора, се изнизваха един по един от автобуса, за да използват тоалетната или автоматите за бонбони и безалкохолни напитки. Сред тях имаше и едно младо момиче със смачкан кафяв куфар, за което това беше крайната цел на пътуването. То хвърли поглед към шофьора и видя, че говори с някакъв едър среброкос мъж. После погледът му попадна на русото момче, което работеше в гаража. Тръгна към него, тътрейки куфара след себе си.

Коди вече беше събрал нужните инструменти и беше приготвил новите свещи. Наведе се и тъкмо се канеше да се захване с тях, когато чу зад себе си момичешки глас:

— Извинете…

— За тоалетната се отива през вратата на офиса. — Той посочи с движение на главата, свикнал да бъде обезпокояван от пътниците в автобуса.

— Gracias, но ми е нужно известно упътване.

Той се обърна и я погледна. Моментално се изправи и избърса омаслените си ръце във вече мръсната си риза.

Момичето беше на шестнайсет или може би на седемнайсет години, с гарвановочерна коса, отрязана до раменете. Светлокафявите й очи и овалното й лице с високи скули го накараха да потръпне. Имаше стройна фигура, висока около метър и шейсет и пет. Съгласно жаргона на Коди беше готино маце, въпреки че беше мексиканка. Кожата й имаше цвета на кафе със сметана и като изключим бледия гланц за устни, не носеше грим. Очите й определено нямаха нужда от изкуствено подчертаване, мислеше си Коди. Бяха одухотворени и спокойни, макар и да бяха леко зачервени от дългото пътуване с автобуса. Носеше червена карирана блуза, панталони от плат каки и черни маратонки. Малко сърчице на сребърна верижка лежеше в ямката на шията й.

— Упътване — повтори Коди. В устата му, изглежда, имаше твърде много слюнка. Страхуваше се да не му потекат лигите — тогава какво щеше да си помисли това готино маце за него? — Ъ-ъ-ъ… разбира се. — Представи си, че сигурно мирише на нещо средно между смазочно масло и обор. — Упътване за къде?

— Търся една къща. Знаете ли къде живее Рик Джурадо?

Сякаш плиснаха кофа с ледена вода в лицето му.

— Ъ-хъ… да. Защо?

— Той ми е брат — каза готиното маце.

Едва успя да продума:

— О-о…

Русото момче не каза нищо повече. Беше видяла лекото присвиване на очите му, когато спомена името на Рик. На какво ли се дължеше? Проблесна лъч светлина, отразен от обицата му с формата на череп. Беше грубоват, но посвоему красив, реши тя. Все пак изглеждаше опасен и нещо дълбоко в очите му те караше да бъдеш нащрек, нещо, което можеше да изскочи моментално срещу теб, ако не внимаваш. Имаше чувството, че я разглобява напълно и после я сглобява отново, част по част.

— Е — подкани го тя, — как да стигна дотам?

— Оттук. — Коди посочи на юг. — През моста, който води в Бордъртаун. Живее на Втора улица.

— Gracias. — Тя знаеше адреса от писмата му. Тръгна нататък с куфара, съдържащ всичко, което притежаваше на този свят.

Коди я остави да се отдалечи на няколко крачки, загледан и стегнатото й задниче. Готино маце, мислеше си той. Нищо, че е сестра на Джурадо. По дяволите, каква изненада! Даже не беше подозирал, че Джурадо има някакви братя и сестри. Сигурно се е метнала на майка им, прецени той, защото не приличаше ни най-малко на оная потна гърбина — баща му. Познаваше и други хубави момичета, но досега не беше виждал такова красиво мексиканско маце. Това, че беше Джурадо й придаваше допълнителна пикантност.

— Хей! — извика той след нея и тя спря. — Малко е далеч оттук.

— Няма значение.

— Може и да няма, но е малко страшничко нататък. — Коди излезе от гаража, все още бършейки ръцете си. — Искам да кажа, че човек никога не знае какво може да му се случи.

— Мога да се грижа за себе си. — И тя отново тръгна.