Робърт МакКамън - Стингър

Да си мисли, че сестра му е изчезнала, докато в същото време тялото й стоеше в кухнята, беше много гадно. Рей винаги я беше смятал за една малка маймуна, която ровеше в записите, моделите, нещата му. Веднъж беше открила дори скривалището на списанията „Пентхаус“ в дъното на килера му. Но, разбира се, той обичаше това дете, беше свикнал да се мотае край него вече шест години, а сега…

А сега — помисли си — нея я няма, а тялото й е тук. Какво ли имаше предвид Дофин, като каза, че Стиви е предпазена? Дали беше безвъзвратно загубена? Отвратително преживяване.

От прозореца си виждаше един син неонов надпис надолу по улица „Селесте“, между магазина за обувки и дрогерията на Рингуълд. Надписът гласеше: „Игрална зала“. Ето къде щяха да бъдат всички довечера. Щяха да играят на електронните игри и да обсъждат кацането на хеликоптера в Престън парк. Щяха да се перчат и да повтарят разни слухове, чути оттук-оттам, а мястото щеше да гъмжи от готини мацета. Но от всички там — ренегати, спортисти и леки мадами — само той щеше да знае истината.

Чудесно — каза си. — Сестра ми се изпари днес, а аз си мисля за момичета. Ей, Рентген, голямо си лайно, човече.

Преди около двайсет минути беше чул от майка си една доста позната фраза: ДА НЕ ПРЕЧИШ.

Това можеше да мине за презиме. Рей ДА ПРЕЧИШ НЕ СМЕЙ Хамънд. В училище му го повтаряха по-големите момчета, вкъщи — родителите. Даже Пако Легранде му каза днес да не се пречка. Рей знаеше, че не представляваше интерес за момичетата, външността му не бе впечатляваща, нямаше качества на спортист и единственото, което такива като него можеха да правят, беше да не се пречкат.

— По дяволите! — каза съвсем тихо той. Игралната зала го зовеше. Но от него се очакваше да стои тук и беше повече от сигурен, че полковник Роудс не желае той да излиза и да разправя на всички, че някакво извънземно е дошло да посети Пъкъл. Забрави за това! — мислеше си Рей. — Стой си тук и не се пречкай.

Но една нощ — поне една нощ — той можеше да се разхожда в Игралната зала и да бъде НЯКОЙ, дори и да не кажеше на никого.

Преди да осъзнае какво върши, пръстите му вдигнаха резето на прозореца.

Изчезването без позволение е сериозно провинение, мислеше си. От онези, дето карат татко да побеснее. И се наказва с домашен арест за неопределено време.

Една нощ.

Бутна прозореца три-четири пръста. Чу се едва доловимо скърцане.

Все още можеш да размислиш — каза си. Но, от друга страна, неговите хора едва ли щяха да се сетят за него известно време. Можеше да иде в Игралната зала и да се върне, преди да разберат, че го е нямало.

Бутна прозореца нагоре още няколко сантиметра.

— Рей? — извика го баща му и почука на вратата.

Замръзна. Знаеше, че баща му няма да влезе без покана.

— Да, сър?

— Добре ли си?

— Да, сър.

— Слушай… съжалявам, че се нахвърлих върху теб. Нали разбираш колко е мъчително за всички. Не знаем какво прави Дофин, а… си искаме Стиви обратно, ако изобщо е възможно. Може и да не е. Но все пак се надяваме, нали? — Том замълча и в паузата Рей почти успя да пусне прозореца обратно, но синята неонова светлина на Игралната зала се отразяваше в стъклата на очилата му. — Ако искаш, можеш да излезеш.

— Аз… — О, господи! — мислеше си. — Ще послушам малко музика, татко. Със слушалките. Ще си стоя тук, да не преча.

Последва мълчание, а след това:

— Сигурен ли си, че си добре?

— Да, сър. Сигурен съм.

— Окей. Ами тогава… излез, когато пожелаеш.

Рей чу как стъпките на баща му се отдалечиха към кабинета, а после родителите му заговориха приглушено.

Време беше, ако смяташе да тръгва. Вдигна изцяло прозореца нагоре, измъкна се навън с разтуптяно сърце, пусна прозореца от външната страна и хукна по „Селесте“ към Игралната зала. Ако имаше нещо, което наистина умееше, то бе да тича.

Игралната зала обаче се оказа не толкова претъпкана, колкото беше очаквал. Всъщност вътре имаше само седем-осем хлапета, които се въртяха около игрите с топки. Стените на залата бяха боядисани в тъмновиолетово и тук-там имаше по някоя искряща звезда. От тавана висяха нарисувани планети, които се въртяха в малките си орбити под струята на вентилатори. Електронните игри — Галактически боец, Неутрон, Космически ловец, Воинът и около десетина други издаваха пресекливите си сигнали и чакаха някой да им обърне внимание. От време на време говорителят от машината на Космическия ловец избоботваше с метален глас своето предизвикателство: „Внимание, земляни! Смеете ли да се сражавате срещу Космическия ловец? Готови за действие! Готови за поражение!“