Робърт МакКамън - Стингър

Джеси поклати глава и Тайлър опита с юмрук. Удари по мехура, но предметът не помръдна. Пресегна се навътре в калника, а Бес се обади:

— Внимавай, Тай!

— Това нещо е хлъзгаво от маслото. Ама здравата е прилепнало.

Той го хвана и дръпна изведнъж, но ръката му се изплъзна. Избърса се в работния си комбинезон и опита отново.

— Маслото никога няма да се изпере! — тормозеше се Бес, но въпреки това се приближи, за да може да наблюдава какво става.

Мускулите на рамото на Тайлър се напрегнаха и изпъкнаха, но той продължи да дърпа.

— Мисля, че помръдна. Чакайте, сега ще опитам с все сила. — Пръстите му се впиха в предмета и той рязко го дръпна.

След още няколко секунди онова изскочи от вдлъбнатината, която беше направило в калника, и остана в ръката му. Беше абсолютно сферично и той го извади навън като перла от черупката на мида.

— Ето го. Мисля, че то е причинило повредата.

Наистина беше като гюлле, само че голямо колкото юмручето на Стиви, черно като абанос, гладко и без никакви надписи на повърхността.

— Трябва да е пробило и гумата — каза Тайлър и се намръщи. — Сигурен съм, това е проклетото нещо. Голямо е колкото дупката, но…

— Но какво? — попита Джеси.

Тайлър подхвърли предмета нагоре и после го улови.

— Като че ли изобщо не тежи. Изглежда не по-здраво от сапунен мехур. — Започна да го търка в панталоните си, за да избърше маслото и мръсотията, но то си оставаше все така черно. — Искате ли да го видите? — Тайлър го подаде на Джеси.

Тя се поколеба. Беше само една малка черна топка, но Джеси не го искаше. По-скоро би казала на Тайлър да го сложи там, където го бе намерил, или просто да го хвърли колкото може по-надалеч.

— Вземи го, мамо — каза й Стиви с усмивка. — Ето кое нещо пее.

Зави й се свят. Джеси почувства, че ще припадне. Слънцето прежуряше и проникваше направо в мозъка й. Въпреки това протегна ръка и Тайлър сложи топката на дланта й.

Сферата беше хладна, сякаш току-що беше изкарана от хладилник. Това я изненада, но най-удивена остана от теглото й. Според нея не беше повече от сто грама. Тя прокара пръст по гладката повърхност. Стъклена ли беше или от пластмаса?

— Изключено е да е било това! Не е възможно такова нещо да е ударило камионетката. То е толкова крехко!

— Вярно! — съгласи се Тайлър. — Но е било достатъчно здраво да направи мехур в метала, без даже и драскотинка да остане по него.

Джеси се опита да стисне топчето, но то не се свиваше. По-твърдо е, отколкото изглежда, помисли си. Страшно твърдо и формата му беше абсолютно сферична. Сигурно бе обработено от машина, която не оставя следи по повърхността. Но защо е толкова студено? Минало беше през горещия двигател, а сега бе изложено на пряка слънчева светлина и въпреки това беше студено.

— Изглежда като голямо яйце на ястреб-мишелов — отбеляза Бес. — И без пари да ми го дават, не бих го взела.

Джеси погледна към Стиви. Детето се беше втренчило в сферата и тя се видя принудена да попита:

— Още ли го чуваш да пее?

Стиви кимна, направи крачка напред и протегна ръце към нея.

— Мога ли да го подържа, мамо?

Тайлър и Бес ги наблюдаваха внимателно. Джеси се колебаеше и продължаваше да върти топката в ръцете си. По нея нямаше нищо — ни пукнатина, ни драскотинка, даже нямаше и ожулено място. Тя я вдигна нагоре и се опита да погледне през нея към слънцето, но напразно — това нещо беше абсолютно непрозрачно. Сигурно се е движело с огромна скорост, когато се удари в нас, помисли си Джеси. От какво ли е направено? И какво всъщност беше?

— Моля те, мамо! — Стиви подскачаше нетърпеливо.

Не изглеждаше опасно. Все още беше студено при допир, но й нямаше нищо на ръката.

— Дръж го здраво! Да не го изпуснеш — предупреди я Джеси. — Много внимавай. Разбра ли?

— Добре, мамо.

Джеси й го подаде неохотно. Стиви го пое в шепите си. Сега вече не само чуваше музиката, а я усещаше през костите си — красива, но някак тъжна. Като песен за нещо загубено. Накара я да усеща сърцето си като една голяма сълза, да се почувства така, сякаш всичко и всички, които познаваше и обичаше, скоро щяха да си отидат от нея далече-далече, толкова далече, че дори да се качеше на най-високата планина, пак нямаше да може да ги вижда. Тъгата я обземаше все по-силно и по-силно, но красотата на музиката я унасяше като в транс. На лицето й бяха изписани едновременно и удивление, и тъга.

Джеси я наблюдаваше.

— Какво има?

Стиви поклати глава. Не й се приказваше. Искаше само да слуша. Мелодията отекваше в костите й и предизвикваше силни проблясъци в мозъка й. Никога досега не беше преживявала подобно нещо.