Робърт МакКамън - Стингър

Всички те представляваха живата история на борбите, ставали тук преди тях. Чертите им носеха отличителните белези на племената и расите, които бяха дошли от Мексико и от вътрешността на страната, за да изградят тук, в тази тексаска пустиня, свой дом. Виждаха се черните лъскави коси и рязко очертаните скули на индианците от племето навахо, високото чело и тежкият абаносов поглед на апахите, гърбавите носове и очертаните профили на конквистадорите; мяркаха се русите, кестеняви или червени коси на пионерите и жителите на пограничните райони, жилавите фигури на каубои, обяздващи диви коне, и дългокраките, самоуверени жители от Източните щати, дошли да търсят богатство в Тексас много преди да пукне първата пушка в Аламо.

Всичко това се виждаше в лицата и костите, в походката, в изражението и говора на учениците, които сменяха класите стаи. Стотици години на разправии, прехвърляне на стада с животни и свади в пивниците се движеха по коридорите. Но даже и техните предци, даже облечените с еленска кожа индианци и нарисуваните с бойни шарки воини, които си бяха рязали скалповете, щяха да се обърнат в гробовете си, ако можеха да видят от Щастливите ловни полета сегашната мода. Някои от момчетата бяха подстригани съвсем ниско, по войнишки, други си бяха оставили щръкнали кичури и ги бяха оцветили във възмутителни цветове, а трети имаха къси прически с оставени дълги опашки отзад. Много от момичетата носеха косите си ниско подстригани по момчешки и също толкова крещящо оцветени, други имаха загладени прически „ала принцеса Даяна“, а някои бяха с дълги гриви, сресани назад и намазани с гел, дори украсени с пера — несъзнателно връщане към техните индиански предци.

Носеха пъстри анцузи, гащеризони с маскировъчна шарка, ризи от мадраско каре с кожени пискюли, тениски, възпяващи състави като „Сирените“, „Зверугите“ или „Умрелите Кенеди“, панталони от плат каки с десени на вратовръзки, избелели и закърпени джинси, военни обувки, ръчно изрисувани гуменки, евтини мокасини, сандали с дълги върви и стари прости джапанки, изрязани от автомобилна гума. В началото на годината съществуваше нещо като униформа, с която да се ходи на училище, но директорът на Престънската гимназия — нисък латиноамериканец на име Джулиъс Ривера, познат сред учениците като Малкия Цезар — постепенно беше занемарил това положение, щом стана ясно, че положението на училището беше безнадеждно. Учениците от областта Президио щяха да бъдат карани с автобус на повече от четирийсет километра до гимназията в Марфа, а Малкия Цезар щеше да преподава геометрия на второкурсници от гимназията Нортбрук в Хюстън.

Стенните часовници продължаваха да отброяват секундите и младите потомци на стрелци, фермери и индиански вождове продължаваха към стаите за следващия учебен час.

Рей Хамънд търсеше учебника по английски в шкафчето си в „Б“-крилото на гимназията. Умът му бе зает с това, което му предстоеше следващия час в другото крило на гимназията, затова не видя, че някой го приближи отзад.

Тъкмо си намери учебника и един крак в протрита военна кубинка внезапно го ритна от ръцете му. Учебникът изхвърча във въздуха и се отвори. Разхвърчаха се листове, маркери за страници и нецензурни рисунки и накрая учебникът се блъсна в стената, на косъм от две момичета, които се бяха навели да пият вода от чешмата.

Рей вдигна глава и погледна стреснато с широко отворени очи, уголемени още повече от лещите на очилата му. Разбра, че бе настъпил денят на Страшния съд. Една ръка го сграбчи отпред за ризата и го дръпна така, че се изправи на пръстите на краката си.

— Хей, пикльо — изръмжа някой до него, като заваляше думите, — пречиш ми.

Беше един третокурсник на име Пако Легранде — с трийсет кила по-тежък и с десет сантиметра по-висок от своя пленник. Зъбите му бяха развалени, а ухиленото му лисиче лице беше покрито с акне. На дебелата му ръка имаше татуирана гърмяща змия. Зачервените и отнесени очи на Пако подсказаха на Рей, че момчето беше попрекалило с марихуаната в тоалетната. Рей обикновено избираше момента, за да дойде до гардероба, без да среща Пако, който държеше съседното шкафче, но днес неизбежното беше станало. Пако беше яко надрусан и бе готов да се сдърпа с всекиго.

— Хей, Рентген! — Зад Пако стоеше друго латиноамериканче. Казваше се Рубен Хермоса, беше по-нисък и не чак толкова силен, колкото Пако, но и неговите очи бяха зачервени. — Да не се изпуснеш в гащите, amigo!