Робърт МакКамън - Стингър

Внезапно музиката спря. Просто така — изчезна.

— Ето го и Мендоза. — Тайлър посочи светлосинята сервизна кола, която се приближаваше по Коубър Роуд.

Стиви тръсна сферата. Нямаше музика.

— Дай ми я, миличка. Аз ще я пазя — Джеси се пресегна към Стиви, но тя отстъпи назад. — Стиви! Хайде, миличка, дай ми това нещо!

Малкото момиче се обърна и побягна. Застана на около трийсетина метра, стиснало абаносовата сфера в ръце. Джеси сподави гнева си и реши да се разправя с детето вкъщи. Сега имаше достатъчно други грижи.

Ксавиер Мендоза, едър и широкоплещест мъж с побелели коси и мустаци, спря сервизната кола на Коубър Роуд, така че да може да вземе на буксир камионетката на Джеси. Излезе от колата, за да прецени какви са повредите, и първата му реакция беше:

— Ай! Caramba!

Стиви се отдалечи още малко, тръскайки непрекъснато черната сфера, за да накара музиката да засвири отново. Мина й през ум да я счупи. А може би ако я тръснеше достатъчно силно, вятърните камбанки вътре щяха отново да запеят. Раздруса я и като че ли чу вътре нещо да се плиска, сякаш кълбото беше пълно с вода. Вече не беше и толкова студено. Може би се затопляше отвътре или пък това се дължеше на слънцето.

Тя продължи да го върти в ръцете си.

— Събуди се, събуди се!

Изведнъж се сепна. Осъзна, че нещо в черната топка се беше променило. Пръстите й се бяха отпечатали върху нея, а дланите й се бяха очертали в електриковосиньо. Стиви натисна с показалец топката. Отпечатъкът се задържа отгоре, след това бавно започна да изчезва, като че ли нещо го издърпваше навътре. Нарисува с нокът малко засмяно личице и то също се задържа за малко, оцветено в синьо — стотици пъти по-синьо от синьото на небето. След това Стиви нарисува сърце, после малка къщичка. Всичките й рисунки оставаха за около пет-шест секунди, преди да се стопят. Тя вдигна глава и понечи да извика майка си, за да й покаже тези чудеса. Но преди думите да излязат от устата й, зад нея се чу силен шум, който страшно я изплаши. В следващия миг я връхлетя прашна вихрушка.

Един сиво-зелен хеликоптер закръжи над сервизната кола на Мендоза и камионетката на Джеси. Беше се появил изневиделица — може би иззад онзи хребет на югозапад. Сега правеше бавни кръгове над тях. Суийтпи зацвили и се изправи на задните си крака. Бес грабна юздите и се опита да го успокои. Около тях се завихри толкова много прах, че Мендоза се запени от ругатни на испански.

Хеликоптерът направи още няколко кръга и отново се насочи на югозапад. Набра скорост и изчезна.

— Проклет глупак! — изкрещя Тайлър Лукас. — Ще ти дам да се разбереш!

Джеси погледна към дъщеря си, която беше застанала на пътя. Стиви дойде до нея и й показа сферата.

— Отново стана черна — каза тя. Лицето й беше покрито с прах. — Знаеш ли? — Сниши глас, сякаш се готвеше да сподели някаква тайна. — Струва ми се, че отново щеше да запее, но се уплаши.

Какво ли щеше да представлява светът без детското въображение, помисли си Джеси. Канеше се да вземе черната сфера, но реши, че не е опасна за Стиви. И без това щяха да я предадат на шерифа Ванс веднага щом стигнеха до града.

— Да не я изпуснеш! — повтори Джеси и се обърна да види какво бе предприел Мендоза.

— Добре, мамо.

Стиви се отдалечи на няколко крачки и отново започна да тръска черната топка, но не можа да върне нито музиката, нито бляскавия син цвят на повърхността й.

— Не умирай! — заповяда й Стиви, но не последва никаква промяна. Топката си оставаше черна и Стиви можеше да види собственото си лице, отразено от лъскавата й повърхност.

Вътре в сферата, в ядрото й, нещо се размърда бавно и предпазливо — едно древно нещо, съзерцаващо блясъка на докосналата го през мрака светлина. След това то отново се затаи, като размишляваше и набираше сили.

Мендоза закачи камионетката към сервизната кола. Джеси благодари на Тайлър и Бес. Двете със Стиви се качиха при Мендоза и той подкара към Пъкъл. Момиченцето продължаваше да стиска в ръце черната сфера.

От югозапад, на такова разстояние, че оставаше почти незабелязан, ги следваше един хеликоптер.

Звънецът пронизително извести, че е време за междучасие. В следващия момент тихите коридори на Престънската гимназия се огласиха от страхотен шум. Климатичната инсталация все още беше повредена, тоалетните воняха на цигари и марихуана, но буйните викове и смях говореха за весело настроение.

В многото смях обаче се долавяше фалшива нотка. На всички ученици беше ясно, че това беше последната година на Престънската гимназия. Пъкъл беше горещо и страшно неприятно място, но въпреки всичко беше родният им дом, а човек трудно напуска родното си място.