Робърт МакКамън - Стингър

— Какъв беше този шум, който чух? — попита тя. — Свиреше клаксон. И ме събуди.

— Нищо. Просто един минаваше оттук.

— Чух крясъци. Много е шумна тази улица. Твърде неприятни неща стават на нея. Един ден ще живеем на някоя тиха улица, нали?

— Да, ще живеем — отговори той, докато гладеше изтънялата бяла коса на баба си със същата ръка, която беше стиснал в юмрук за поздрав.

Тя се пресегна и хвана ръката му.

— Бъди добро момче днес, Рикардо. Училището върви, нали?

— Ще се опитам.

Той погледна лицето й. Пердетата на очите й бяха толкова сиви, че едва ли можеше да види нещо. На седемдесет и една години вече се беше преборила с последствията от два по-слаби мозъчни удара и все още повечето зъби в устата й бяха нейни. Беше побеляла още на млади години и оттам идваше и името й — Палома, гълъбицата. Истинското й име бе от онези селски мексикански имена, които дори самият той се затрудняваше да произнесе.

— Моля те, бъди внимателна днес — каза Рик. — Искаш ли да вдигна щорите?

Тя поклати глава.

— Твърде светло ми става. Но ще се оправя, след като се оперирам. Тогава ще виждам всичко дори по-добре от теб.

— Ти вече виждаш всичко по-добре от мен. — Наведе се над нея и я целуна по челото. Отново усети миризмата на разлагащи се теменужки.

Пръстите й опипаха една от кожените му гривни.

— Пак ли тези неща? Защо ги носиш?

— Без причина. Просто такава е модата. — Той издърпа ръката си.

— Модата, si. — Палома се усмихна едва доловимо. — И кой определя тази мода, Рикардо? Вероятно някой, когото не познаваш и във всеки случай едва ли би харесал. — Тя се чукна леко по главата. — Използвай това. Живей по твоята мода, а не по тази на някой друг.

— Трудно е да се осъществи.

— Знам. Но така изграждаш самия себе си, а не се превръщаш в нечие чуждо ехо. — Палома обърна глава към прозореца. Пролуките, през които иззад щорите нахлуваше светлина, й причиняваха главоболие. — Майка ти… ето една жена със собствен стил — нежно каза тя.

Рик не беше очаквал това. Беше минало доста време, откак Палома не беше споменавала майка му. Изчака малко, но тя не каза нищо повече.

— Вече е почти осем. По-добре да вървя.

— Да. По-добре тръгвай. Не искаш да закъсняваш, нали, господин зрелостник?

— Ще си бъда тук в шест — каза й той и тръгна към вратата, но преди да излезе от стаята, хвърли един поглед назад към крехката фигура на леглото и каза, както всяка сутрин, преди да тръгне за училище: — Обичам те.

А тя му отвърна, както винаги досега:

— Да ти се връща два пъти повече обич.

Рик затвори вратата след себе си. Докато прекосяваше антрето, осъзна, че пожеланието на баба му за двойно повече обич му беше напълно достатъчно, когато беше малък; но отвъд стените на тази къща, в света, където слънцето те поваляше като чук и само страхливците говореха за милост, пожеланието за двойно повече обич от една умираща стара жена не би могло да го защити.

С всяка крачка лицето му едва доловимо се променяше. Очите му изгубиха нежността си и добиха твърд и студен блясък. Устните му се стегнаха и се превърнаха в сурова, издаваща горчивина линия. Преди да стигне до вратата, спря и взе бялата мека шапка с лента от змийска кожа от куката й на стената. Сложи си я пред едно олющено старо огледало и я килна леко, за да си придаде възможно най-нахакан вид. После плъзна ръка в джоба на джинсите си и провери дали сребърното му автоматично ножче бе там. Дръжката му беше от зелен нефрит с инкрустирано камео на Исус Христос и Рик си спомни деня, когато беше отмъкнал това острие — Божия гняв — от някаква кутия, в която се беше навила на обръч една гърмяща змия.

Погледът му вече беше злобен и нахакан — значи беше готов да тръгне.

Щом прекрачеше прага, онзи Рик Джурадо, който трепери над своята Палома, щеше да остане вътре, а навън щеше да се появи другият Рик Джурадо — главатарят на кроталите. Тя никога не беше виждала другото му лице и понякога той беше благодарен, че Палома има перде на очите. Но така или иначе нямаше друг изход, ако искаше да оцелее в борбата срещу Локет и ренегатите. Не смееше да сваля тази своя маска и дори понякога се случваше да забрави кое бе маска и кое неговата истинска същност.

Пое си дълбоко въздух и напусна къщата. Зарра го чакаше при колата и веднага му подхвърли една току-що свита цигара марихуана. Рик я улови и я мушна в джоба за по-късно. Дрогиран или поне преструвайки се, че си такъв, бе единственият начин, по който можеше да преживееш деня.