Робърт МакКамън - Стингър

Джеси усещаше как бие сърчицето на Стиви — бавно и равномерно. Тя докосна лицето на малкото дете, прокара пръсти през кестенявите му коси. Отзад на шията те напипаха две ранички със засъхнала кръв. Стиви се размърда и направи болезнена гримаса в съня си. Джеси махна пръстите си от раните. Някой ден ще трябва да й разкаже всичко, което се случи тази нощ. Някой ден, но не скоро.

Джеси прегърна Стиви в едната си ръка, а с другата намери ръката на Том. Трябваше да намерят Рей в болницата, но беше сигурна, че той поне е жив и здрав. Беше роден да оцелява. Тая черта сигурно се предаваше по наследство. Том и Джеси прекосиха моста, а в това време Стиви сънуваше звездите.

Навсякъде в Пъкъл се виждаха камиони и джипове. Над останалата основа на кораба кръжаха хеликоптери. Няколко дни инженерните екипи безуспешно щяха да се мъчат да я нарежат или преместят.

Една фигура остана на моста, след като другите го прекосиха. Коди гледаше останките от мотоциклета си с ръце, отпуснати до тялото. Хондата, старият му приятел, беше мъртъв и сега му се стори, че мостът беше дълъг стотици километри.

Рик погледна през рамо и спря.

— Вземи сестра ми с теб — каза той на Мендоза, който помогна на Миранда да се качи в камиона. След това Рик се върна, накуцвайки, и застана до Коди.

Коди се пресегна и вдигна едно парче от сгърчения ауспух. После го пусна на земята. Парчето се търколи с тракане и се присъедини към изобилието от непотребен боклук наоколо.

— Казват, че си добър по моторите — наруши мълчанието Рик.

Коди не отговори. Седна на земята и прибра колене до гърдите си.

— Идваш ли?

Коди продължаваше да мълчи. След малко въздъхна и каза:

— Не.

Рик приближи още няколко крачки. Коди отвърна глава. Рик понечи да каже нещо, но се спря. Не знаеше какво да измисли. Изведнъж се сети за нещо, което неочаквано му дойде наум:

— Днес е последният училищен ден. Какво ще кажеш, а? Мислиш ли, че сме свършили с школото?

— Остави ме. Върви! — И Коди посочи към Пъкъл.

— Няма смисъл да стоиш тук, Коди. Или сам ще преминеш разстоянието до колата, или някой ще дойде да те вземе.

— Нека да дойдат! — извика Коди и когато обърна глава, Рик видя, че по страните му се стичаха сълзи. — Не разбираш ли, баща ми е мъртъв! — От викането гласът му стана дрезгав. Очите му бяха пълни със сълзи и не можеше да вижда. — Баща ми е мъртъв! — повтори той по-тихо, сякаш за пръв път ясно осъзна реалността на този факт.

Случилото се в космическия кораб на Стингър се бе превърнало в неясно, замъглено петно в съзнанието му. Щеше да мине много време, докато всичко се избистри и дойде на мястото си. Но сега ясно виждаше баща си, който стискаше живота си в зъби само за да види за последен път една избеляла снимка. Една огромна празнина зейна в него! Никога, даже и в най-страшните си сънища не бе подозирал, че ще дойде време, когато баща му ще му липсва.

— Да, мъртъв — каза Рик и приближи още две крачки. — Но ни спаси задниците, това ще ти кажа. Аз… не го познавах добре, искам да кажа… ама той наистина дойде, за да ни помогне. На нас и на Дофин.

— Герой. — Коди се засмя през сълзи и си обърса носа. — Моят баща герой! Мислиш ли, че ще напишат това на надгробната плоча? — Налудничавата му усмивка се изкриви, защото изведнъж осъзна, че нямаше какво да се погребва.

— Може, защо да не сложат такъв надпис — уверено каза Рик.

— Аха. Може и да го направят.

Коди погледна към изгряващото слънце. Бяха минали почти двайсет и четири часа, откакто беше застанал на Шезлонга и беше правил равносметка на живота си. Сега се чувстваше остарял, но не и по-слаб. Баща му е мъртъв, да, и с това трябваше да се пребори, но светът днес изглеждаше различен — някак по-обширен, по-щедър на възможности и по-интересен.

— Снощи наистина свършихме голяма работа — каза Рик. — Нещо, което хората може и да не разберат. Но ние ще го знаем и това е достатъчно.

— Да — кимна Коди в съгласие. — И аз така мисля. Ами с Пъкъл, какво смяташ, ще стане с Пъкъл?

— Ще го бъде още малко. Също и Бордъртаун. Щом се разчуе какво е станало тук… е, човек никога не е сигурен за утрешния ден. — Рик пристъпи напред и подаде ръка. — Искаш ли да преминем през моста?

Коди се вгледа в ръката му. На нея ясно личаха протритите от въжето места. Избърса си носа, пристъпи от крак на крак… ако някой от ренегатите го видеше в това състояние, сигурно щеше да…

Не, стига вече! Стига с тия ренегати и кротали! Свършено е с тях. Те са вече минало. Днешният ден започваше и за двамата точно от това място, точно в средата на този мост!