Робърт МакКамън - Стингър

Нещо като зелен прилеп мина покрай лицето на Ванс. Последваха го още, гонени от вятъра.

— Какво е това? — извика Сю.

Селесте протегна ръка и хвана няколко. Отвори шепа и какво да види — осем стодоларови банкноти. По улица „Селесте“ хвърчаха пари!

— Боже! — Сю сграбчи в шепи колкото можа и ги натъпка в блузата си. На улицата наизлязоха и други хора и сред всичките тези разрушения започнаха да събират пари. — Откъде идват?

Селесте се отскубна от мечешката прегръдка на шерифа и закрачи сред летящите около нея огромни количества пари. Жълтият й кадилак се беше обърнал на една страна, две от гумите му бяха спукани и на червеното зарево тя видя как доларите се завихряха и излитаха нагоре, щом над тях минеше някой от хеликоптерите. Тя отиде до колата с треперещи крака и каза:

— По дяволите!

Стодоларовите банкноти излизаха от разпорената предна седалка. Ванс приближи към нея. Мократа му риза беше натъпкана догоре с банкноти.

— Виждала ли си някога нещо подобно? — крещеше той.

— Открихме къде е скрил парите Уинт — прекъсна го Селесте. — Старият негодник натъпкал с тях седалките. Той ми казваше да не продавам никога тази кола. Мислел е, че аз знам защо.

— Добре де, започвай да ги събираш тогава! По дяволите, те ще се разхвърчат из целия град.

Селесте изсумтя и се огледа. Улиците бяха целите в дупки и пукнатини, магазините приличаха на ударени от пряко попадение на бомба, навсякъде се виждаха смачкани коли, а много още горяха вътре в двора на Кейд, къщите не ставаха за нищо друго освен за подпалки.

— Не остана много нещо от Пъкъл — каза Селесте. — Май с градчето е свършено.

— Хващай парите! — настоя Ванс. — Хайде, нали са твоите пари. Помогни ми да ги събера.

Тя погледна пълната си с долари ръка. След това разтвори пръсти и парите отлетяха, издухани от вятъра.

— Ама ти луда ли си? Те хвърчат навсякъде!

— Вятърът ги иска — каза в отговор Селесте. — Вятърът би трябвало да ги отнесе. — Тя го погледна с леденосините си очи. — Ед, аз съм дяволски благодарна, че след всичко, което се случи, съм все още жива. Живяла съм и в бордей, живяла съм и в палати и не знам кое от двете ми подхожда повече. Ако ги искаш — давай, събирай. Така или иначе всичко ще иде за данъци. Но тази сутрин съм жива, Ед, и от това се чувствам страшно богата.

— Същото се отнася и за мен, но това не означава, че съм си загубил ума! — Той бързо започна да тъпче джобовете си.

— Това няма никакво значение. — Селесте махна с ръка на неговите възражения. — Сю, да имаш още бира тук?

— Не знам, госпожо Престън. — Сю беше спряла да събира банкноти. Блузата й вече беше пълна, но погледът й бе замъглен и на фона на разрушения Пъкъл всичко й изглеждаше двойно по-нереално. — Мисля… че ще ида да проверя какво е останало от къщата ми. Вие си вземете каквото искате от бара. — След тези думи тя тръгна през вихрушката от пари към улица „Боуден“.

Селесте погледна към горния край на улицата и видя светлини от фарове.

— Май много скоро ще си имаме компания. Ще пийнеш ли една бира с мен, преди да дойдат?

Ванс се пресегна и хвана още една банкнота. Хвана я, но три други паднаха. Той осъзна, че никога няма да може да събере всичките, а ако се опиташе, щеше да откачи. Претъпканите му джобове вече щяха да се пръснат. Май преживяваше истински кошмар в кошмара и единственото реално нещо беше жената, която сега стоеше пред него. Банкнотите летяха наоколо и му се присмиваха, а той знаеше, че дори и цял живот да работи, пак няма да може да изработи и една кофа от това, което вятърът разнасяше около него.

Само преди час беше сигурен, че няма да доживее до изгрева, а сега — ето го и него. Топлината му го помилва по лицето. Той премигна, за да скрие напиращите сълзи.

— Хайде, Ед, идвай — подкани го Селесте тихо. Беше й се сторило, само за миг, че сред шума от хеликоптерите и вятъра чува смеха на Уинт. Или по-скоро кикота му. Тя хвана шерифа за ръката. — Хайде сега ние, богаташите, да се махнем от улицата — каза тя и го поведе като послушна мечка през разрушената фасада на „Дамгосващо желязо“.

От къщите, в които се бяха крили, наизлязоха още хора и започнаха да премигват на светлината от утринното слънце. В Пъкъл сякаш беше вилняло торнадо. По улиците се виждаха огромни дупки на местата, където почвата не беше издържала и се бе свлякла в тунелите. Някои хора намериха нещо повече от разрушения: на улица „Оукли“ конят, който беше покосил къщите по „Травис“, „Сомбра“ и „Оукли“, лежеше, паднал след смъртта на Стингър. Хванати в процепите лежаха и други същества с тела на скорпиони и човешки глави, издъхнали веднага щом Стингър беше прекратил подаването на живителна енергия към тях. Щяха да са нужни седмици, за да се съберат всичките тела.