Робърт МакКамън - Стингър

Сю Мълинакс наближаваше дома си на ъгъла на „Боуден“ и „Оукли“, когато чу някой да вика:

— Хей, госпожо! Чакайте!

Тя погледна нагоре, към хребета на Шезлонга. Светлината ставаше по-ярка и сенките вече се скриваха. На върха видя малка открита кола с двама души в нея. Единият държеше видеокамера и снимаше черната пирамида. След това я насочи към Сю. Другият се спусна надолу по хълма, като свличаше камъни и вдигаше прах след себе си. Беше с черна брада и носеше шапка, на която пишеше NBC.

— Как се казвате, госпожо? — попита я той, като същевременно търсеше из джобовете си бележник и писалка.

Сю му каза името си. Той извика на другия мъж:

— Слез тук долу! Правим интервю! — Мъжът с камерата се спусна надолу, като едва не падна на задника си, преди да стигне до тях.

— О, господи! — възкликна Сю, опитвайки се отчаяно да оправи разрошената си коса. — Боже, по телевизията ли ще ме покажат?

— По националната телевизия, госпожо! А сега погледнете насам. — Червена лампичка светна на камерата и Сю беше принудена да гледа към нея. — Кога се приземи НЛО-то?

— Беше почти десет и петнайсет. Спомням си точно, защото погледнах часовника непосредствено преди то да падне на земята. — Тя приглади с ръка косата си. Беше й ясно, че банкнотите, натъпкани в блузата, я правеха да изглежда още по-пълна, отколкото беше. — Аз работя в „Дамгосващо желязо“. Това е кафене. Мили боже, сигурно изглеждам ужасно!

— Много добре изглеждате. Направи една панорамна снимка и после дай лицето й в едър план. — Операторът се завъртя леко, снимайки къщите на Пъкъл. — Госпожо, градът ви ще стане най-известният в страната, в целия свят!

— Ще стана… известна? — недоверчиво попита Сю.

— Вие и всички други жители на града. Имаме сведения, че се е осъществил контакт с извънземни, можете ли да потвърдите това?

— Да. Да. Появиха се две извънземни. Двете бяха различни. Шерифът — казва се Ед Ванс — ми каза, че едното преследва другото. Когато корабът се спусна на земята, градът…

— Стоп! — извика мъжът с шапката. Той гледаше през рамото й и беше видял какво се приближава към тях. — Благодаря ви, госпожо Мълинакс. Трябва да тръгваме! — И двамата заедно с оператора започнаха да бягат обратно нагоре към оставената кола.

Сю се обърна и видя какво ги беше изплашило. Един джип, натъпкан догоре с войници, които носеха каски с буквите МР, се приближаваше към тях, криволичейки между пукнатините и дупките. Няколко войника скочиха в движение и се затичаха нагоре към откритата кола на репортерите.

— Госпожица Мълинакс! — извика тя след тях. Откритата кола излетя от мястото си като на рали и изчезна оттатък хълма, преди войниците да стигнат до нея.

Една тъмносиня кола без регистрационен номер спря в северния край на моста на Змийска река. Двама мъже в униформи на офицери от авиацията и един цивилен слязоха от нея и закрачиха бързо към групичката хора, които идваха към тях от южния край на обгорения мост.

— Мили боже! — Офицерът с ястребов нос и персонална значка, на която пишеше „Бъкнър“, спря изведнъж. Беше разпознал един от мъжете, които идваха към тях, но ако това наистина беше полковник Роудс, Мат се бе състарил с десет години през тази нощ. — Струва ми се, че го открихме. — След още няколко крачки добави: — Потвърждавам, това е полковник Роудс. Предайте на Центъра.

Другият офицер, капитан Гарсия, носеше портативен телефон:

— „А-едно“ вика Центъра, намерихме полковник Роудс. Повтарям: намерихме полковник Роудс. Спешно се нуждаем от линейка. Колкото може по-бързо.

— Линейката тръгва, „А-едно“ — отговори диспечерът от фургона на централното командване, разположен на паркинга пред Клуба на Боб Уайър.

Роудс вървеше, подкрепян от Зарра Алхамбра. Той видя полковник Бъкнър от Специалното разузнаване и каза:

— Добро утро, Алън. Снощи изпусна нещо наистина вълнуващо.

— Предполагам, че имаш право. — Бъкнър кимна. — Това е господин Уинслоу. Той е координатор при нас. — Бъкнър посочи с ръка цивилния мъж до себе си. — Капитан Гънистън вече докладва на комисията — каза Бъкнър. — За теб сме повикали специална линейка, която след няколко минути ще те откара в медицинската база. — Той се вгледа в разрушенията наоколо. — Изглежда, това градче доста е пострадало. Можеш ли да ми кажеш колко горе-долу са пострадалите?

— Много — отговори Роудс. Ръката вече не го болеше, просто му тежеше, сякаш на мястото й имаше торба с прясно излят бетон. — Но мисля, че ние сме най-зле. — Как да обясни, че през изминалите двайсет и четири часа — една микросекунда в мащаба на времето в космоса — на тексаска почва се бе разгоряла битка за съдбата на две цивилизации?