Робърт МакКамън - Стингър

Том и Джеси се бяха притиснали силно и не се осмеляваха да кажат нещо или да помръднат. Другите също мълчаха.

Огромната сила на енергията от сферата накара Сардж да отметне глава назад. Коленете му се подкосиха и той се свлече на пода. Дофин се строполи две секунди по-късно. Енергийният поток се прекъсна, капсулата падна от детските ръце и се търкулна в краката на Джеси.

Дофин седна и започна да мига. Понечи да каже нещо, но нищо не излезе от устата й.

Тялото на Сардж трепереше. Той се обърна на една страна и бавно се изправи на крака.

Дофин потърка очи. Сардж пое дълбоко въздух няколко пъти, след което заговори:

— Том и Джеси, отведете дъщеря си вкъщи.

— Мамо? — каза Стиви. — Много ми се спи.

Джеси се затича към дъщеря си, вдигна я и я притисна силно до себе си. Том се приближи и прегърна и двете.

— Мамо, защо плачеш? — попита Стиви.

Сардж вдигна сферата от пода и се изправи. Движенията му ставаха по-бързи. Очите му блестяха сурово, но излъчваха поразяваща интелигентност.

— Вашият език няма възможност да изрази… да опише колко съм благодарен на всички. Съжалявам, че донесох на този свят толкова болка. — Той погледна към тялото на Кърт и постави ръка на рамото на Коди. — Не исках това да се случи.

Коди кимна, но не можа да каже нищо.

— Знаем — каза Том. — Бих искал да можеше да видиш някоя по-хубава част от нашия свят.

— Мисля, че видях една прекрасна част от него. Какво е един свят без народа си? Или без поколението, което идва? — Той се пресегна и нежно докосна със загрубялата и изкривена от работа ръка на Сардж кестенявата коса на Стиви.

Очите и мозъкът на Стиви още не можеха да надвият страшното желание за сън.

— Познавам ли те?

— Не. Но някой ден, може би някой ден твоите родители ще ти разкажат за мен.

Стиви сгуши глава на рамото на Джеси. Не я интересуваше къде се намира или пък какво става наоколо. Тялото й беше изтощено. Беше сънувала такъв чудесен сън — че играе на едно огромно пасище със Суийтпи в слънчев летен ден. Такъв чудесен сън…

— Най-големият подарък е втората възможност — каза извънземното същество. — Точно това дадохте на моя народ. Бих искал да мога да ви се отплатя с нещо за това, но единственото, което мога да обещая, е, че на моя свят винаги ще се пее песен за Земята. — Лека усмивка озари лицето на Сардж. — Кой знае, някой ден може би ще се научим да играем и бейзбол.

Джеси грабна ръката му. Трудно намираше думи:

— Благодаря ти, че ми върна Стиви. Добър път — и внимавай, чуваш ли?

— Чувам. — Той погледна към другите, кимна мълчаливо на Коди и Рик, след това отново се обърна към Джеси и Том. — Вървете си вкъщи — каза им. — Знаете пътя. И аз знам моя.

Обърна се и закрачи през помещението. Единият му крак се прегъваше в коляното като акордеон. Влезе в малката пирамида. След кратка пауза, през която оглеждаше уредите, започна бързо да натиска лостовете.

Том, Джеси, Коди, Рик и Миранда излязоха от помещението на кораба. Стиви се бе прилепила за шията на Джеси. Минаха по пътя, по който бяха дошли, през прохода, който водеше спираловидно към една широка черна платформа в тунела отдолу. Лампите, които бяха хвърлили там, още грееха в далечината.

А в черната сфера, която извънземното държеше в ръце, Сардж Денисън беше изправен пред кръстопът. Той беше млад, красив и гъвкав и имаше пред себе си цял живот. По някаква необяснима причина бе облечен в маслиненозелена униформа. В ръцете си държеше куфар. Денят бе слънчев, духаше лек приятен ветрец. Черният път пред него се разклоняваше в две посоки. Пътните табели бяха написани на чужд език. Бяха имена на белгийски селца. От едната посока му се стори, че чу далечен тътен на гърмежи и над земята се издигнаха облаци дим. Нещо лошо става там — помисли си той. — Нещо страшно лошо, което не бива никога да се случва отново.

Чу се лай на куче. Обърна се и видя Скутър. Страшно палаво куче, което седеше и го чакаше, махайки неистово с опашка. Сардж погледна натам, където хоризонтът беше чист. Не знаеше какво има нататък, зад зелените дървета и малките хълмчета, но си заслужаваше да походи малко и да види. Разполагаше с всичкото време на света, за да стигне там.

— Чакай! — извика той на Скутър. — Идвам и аз! — И закрачи. Странно, куфарът в ръцете му беше лек като перце. Той се наведе и взе една пръчка от земята. Хвърли я високо и надалеч и се загледа как Скутър се затича с все сила да я стигне, намери я, захапа я и я донесе обратно. На Сардж му се стори, че така може да играят цял ден. Усмихна се и тръгна по черния път към земята на мечтите си.