Робърт МакКамън - Стингър

Рик започна да се изкачва по въжето. Шестте метра до повърхността му се сториха безкрайни. Успя да изкачи само три и ръцете му отказаха. Той се пусна обратно, напълно изтощен.

Отгоре се разнесе глас:

— Направи клуп на въжето и си пъхни крака в него! Ние ще те издърпаме!

— Добре! — извика Том. — Чакайте малко!

Той направи клупа и Рик промуши крак в него. Не мина много време и го издърпаха върху пода на къщата на Крауфийлд. Дискът на утринното слънце се червенееше на небето. Силовото поле го нямаше вече и пустинният бриз издухваше дима и праха.

От Крепостта бяха дошли Ксавиер Мендоза, Боби Клей Клемънс, Зарра и Пекуин. Те пуснаха отново въжето и този път изтеглиха Миранда.

Когато издърпаха Роудс, той замалко не коленичи да целуне пода. Възпря го страхът, че ако се наведе, може да не се изправи отново. Отиде, залитайки, към пътната врата, стиснал осакатеното си рамо, вдъхна дълбоко от свежия въздух и погледна навън към белия свят.

В небето над Пъкъл и Бордъртаун кръстосваха хеликоптери и предпазливо заобикаляха пирамидата. Високо горе то бе нашарено от белите следи на реактивните самолети, които очакваха по-нататъшни разпореждания от земята. На шосе №67 се виждаха светлини от стотици фарове — цял конвой от камиони, джипове, камионетки и каравани. Роудс поклати глава. Сега вече нищо не можеше да се скрие. Той чуваше шума, който пирамидата издаваше. Оттук му приличаше на ниско боботене. Дофин… сега Сардж… все още задържаше кораба, оставяйки им време да прекосят тунелите.

Рей Хамънд чу шум от летящ хеликоптер над себе си и отвори очи. Лежеше в някаква вана, а остриганата по индиански глава на Гнуси бе опряна на рамото му. През един счупен прозорец влизаше червеникава слънчева светлина. Двамата се криеха тук, откакто се бе обърнала камионетката на Танка. Бяха чули счупването на прозорците на околните къщи, но не бяха се мръднали от мястото. Рей беше предложил да влязат във ваната.

Той понечи да се измъкне от ваната, но Гнуси промърмори нещо и го задържа. Тя все още беше замаяна и сигурно щеше да се наложи доктор Ърли да я прегледа. Рей погледна лицето й и приглади няколко косъма от разрошената й коса и тогава, на червената светлина на утрото, видя онова, което мракът бе държал в тайна: блузката на Гнуси беше отворена и… О, мили боже! О, мили боже, ето ги! И двете й гърди бяха разголени. Стояха си там и всичко им се виждаше — и зърната, и всичко останало. Бяха само на сантиметри от пръстите му. Рей ги гледаше хипнотизиран. Толкова близо. Толкова близо до него. Направо си беше странно как мозъкът му превключваше от мисълта, че може да бъде убит, на мисълта, че може да загуби девствеността си в една вана. Какво би могъл да направи — това си беше Секслъчът на Извънземните. Винаги непредсказуем.

Дали да не я докосне, само веднъж. Съвсем набързо, тя никога няма да разбере. Той придвижи пръсти към гърдите й и Гнуси отвори очи. Червени и подути. Лицето й беше подпухнало и изглеждаше понатъртено, но въпреки това му се струваше красива. Никога не е била по-красива, облегната на рамото му, а лицето й — толкова близо до неговото. Очите й се помъчиха да фокусират образа пред нея.

— Рей?

— Самият той — засмя се Рей нервно.

— Така си и знаех. — Тя се усмихна сънливо. — Всичко ти е наред, момче. Един ден ще накараш някое момиче да се почувства наистина по-специално. Като истинска жена. — Очите й отново се затвориха и слабият й дъх погали шията му.

Рей погледа още малко гърдите й, но не приближи повече пръстите си. Ще му дойде времето — помисли си той. — Но не сега. Не днес. Някога в бъдещето. Вероятно не с Гнуси, а с някое момиче, което още не познаваше. И може би щеше да бъде свързано с любов. Изглежда, размислите върху тези неща са онова, на което хората викат „порастване“.

— Благодаря ти — каза й той, но Гнуси не отговори. Рей притвори блузката й и закопча няколко копчета. Ако някой ги намереше, тя щеше да му се стори такава, каквато бе сега в неговите очи — спящата Гуинивер. А това беше рицарската му проява за годината, помисли си той. Отсега нататък всичко ще бъде друго. Почувства тялото си цялото във възли. Отпусна глава назад и се загледа в изгряващото червено слънце.

Хеликоптерите прелетяха над улица „Селесте“ и разпръснаха мъглата. От „Дамгосващо желязо“ се появиха Ед Ванс, Селесте Престън и Сю Мълинакс. След като стената се срути, те бяха останали зад бара, проснати по лице сред отломките на пода. Бяха чули още трясъци от разрушаване на къщи и Ванс бе помислил, че настъпва краят на света. Изведнъж Селесте беше започнала да крещи неистово и точно тогава бяха чули шума от хеликоптерите. Сега, когато се увериха, че силовото поле беше изключено и вятърът от хеликоптерите се завихряше около тях, Ванс не можа да се сдържи. Той нададе радостен вик и прегърна Селесте, като я вдигна от земята.