Робърт МакКамън - Стингър

Главата на Стингър започна да се мята и да се отмества назад. От устата му се процеждаше лигава слуз. Тялото под нея представляваше разливаща се пихтия от разкъсани органи и малки същества с тъмночервена плът и усти, пълни с игли вместо зъби. Самите органи тръпнеха като риби на сухо и щом влезеха в контакт със земния въздух, пламваха, изгаряха и се превръщаха в сбръчкана кожа. Стингър се протегна нагоре, сякаш искаше да стигне виолетовото слънце. Нещо в него експлодира с бял пламък. Отворът се разшири още повече, изпускайки навън по-голям поток от вътрешности. Горната част на тялото се строполи на пода.

Двойникът падна на колене.

Коди пусна опашката му и се отдалечи от него. Подхлъзна се върху кръвта на баща си, падна и с пълзене стигна до него.

Тялото на Стингър започна да се сплесква като спукан газов мях. Опашката му продължаваше да бие по стените и пода, но силата на ударите постепенно отслабваше.

Двойникът падна напред и лицето на Мак Кейд се заби в пода. Джеси чу Дофин да прошепва:

— С теб е свършено.

Рик се опитваше да стои прав, като се бореше със силния шок от преживяното. Миранда изтича към него и той не можа да реши дали е умрял, полудял или просто сънува. Тя обви ръце около шията му и той разбра, че е истинска и отпусна глава на рамото й.

Нови пламъци обхващаха и сбръчкваха разпореното тяло на Стингър. Опашката му продължаваше да се мята едва-едва. Някои от краката също се опитваха да се движат. Единият чифт очи се бе извъртял назад. Тялото му потръпваше, а устата-смукало издаваше стържещ звук като от загасващ двигател.

— Боже мили, боже мили! — успя да каже Кърт. — Ама какво направих аз?

— Не говори. Ще те измъкнем оттук. — Коди бе повдигнал раменете на баща си от пода и бе положил главата му на крака си. Там, където преди бяха гърдите на Кърт, сега имаше пулсираща маса от обляна в алена кръв плът. Коди си помисли, че даже вижда как тупти сърцето му.

Кърт преглътна. Твърде много кръв — помисли си той. Едва можеше да си поеме дъх от нея. Погледна към лицето на сина си и му се стори, че вижда… не, не може да бъде. Беше го учил, че истинският мъж никога не плаче.

— Малко съм ранен — каза Кърт. — Не е толкова страшно.

— Шт! — Гласът на Коди секна. — Ще ми го кажеш по-късно.

— Имам… снимка в задния джоб. — Той се опита да се отмести, но тялото му беше като от олово. — Можеш ли да я изкараш?

— Да.

Коди се пресегна, бръкна в джоба и извади снимката. Беше цялата нагъната, но успя да види кой е на нея и сърцето му просто замря. Даде я на Кърт. Той я постави пред себе си и я стисна между кървавите си пръсти.

— Трежър — тихо каза Кърт, — ти наистина се ожени за един голям глупак. — Премигна и погледна отново към Коди. — Майка ти обикновено ми приготвяше пакет с храна за работа. Казваше: „Кърт, и днес искам да ме накараш да се гордея с теб“, а аз отвръщах: „Непременно, Трежър, непременно, съкровище.“ — Очите му се затвориха. — Много отдавна. Някога бях дърводелец… и се хващах за каквото ми падне.

— Моля те… не говори — опита се да го спре Коди.

— Не бях добър с теб… — прошепна Кърт. — Изобщо не бях… Прощаваш ли ми?

— Да, татко. Прощавам ти.

Свободната ръка на Кърт намери тази на Коди.

— Ти ще станеш по-добър човек от мен… — каза той. Усмихна се мрачно. — Няма да е толкова мъчно, нали?

— Обичам те, татко — прошепна Коди задавено.

— Аз… — Нещо се пречупи вътре в него. Изведнъж му олекна от някаква огромна тежест и в същото време осъзна колко е кратък животът. Почувства се лек и свободен. — Аз… обичам те — каза той и му се прииска да беше казал тези думи още преди много години. — Проклето момче — добави. Ръката му стисна ръката на сина му.

Коди не виждаше нищо. Очите му бяха замъглени от сълзи. Той ги изтри, но те отново рукнаха. Погледна към все още потръпващото тяло на Стингър, след това се обърна към Кърт. Той беше затворил очи. Изглеждаше като заспал. Почувства как ръката на баща му се отпусна. Коди продължаваше да я държи, но разбра, че старият си беше отишъл — избягал в ново място, където нямаше затворени улици, а само големи отворени пътища.

Дофин застана до него, стиснала черната сфера в ръце. Под очите й тъмнееха сенки, бузите й бяха хлътнали. Силите на приемника й бяха почти на изчерпване.

— Дължа му — както и на теб — нещо, което никога няма да мога да му платя — каза тя уморено. — Той беше много храбър човек.

— Той беше мой баща. — Коди погледна Дофин.

Рик вече се беше изправил. Той закуцука с помощта на Миранда до падналия двойник, подложи крак под рамото му и ритна тялото да се обърне по гръб. Главата на кучето клюмна на една страна.