Робърт МакКамън - Стингър

Импалата бе спряла до бордюра и хората вече се блъскаха да се качат в нея. Някои, които бяха решили да вървят пеш, се бяха отправили на север към брега на реката. Пекуин излезе от колата веднага щом Рик се появи на улицата.

— Видяхме нещо, човече! — Пекуин сочеше на запад и ръката му трепереше. — Ей там, може би на трийсет-четирийсет метра.

— Как изглеждаше?

Пекуин поклати глава.

— Не знам! Видяхме само, че нещо се движи и веднага се изпарихме. То идва насам!

— Рик, готов съм да тръгвам. — Мендоза бе седнал зад волана на пикапа си, а до него в кабината бяха жена му и Палома. Отзад имаше още осем човека. — Доведи сестра си.

— Когато ти тръгнеш, тогава и аз — каза тя на Рик, преди той да успее да проговори. Рик погледна на запад, а после към Мендоза. Времето летеше и чудовището приближаваше.

— Тръгвай! Сам ще доведа Миранда!

Мендоза кимна, махна с ръка и подкара към моста. Колата на Диего беше така препълнена, че стържеше по паважа. Последната кола бе също така претоварена. Повече от осемдесет човека се бяха отправили на север пеш. Диего включи на задна скорост и даде газ. От ауспуха му изскочиха искри.

— Почакай, негодник такъв! — крещеше Пекуин и тичаше след него.

— Хей, Джурадо — тихо каза Коди. — Май си имаме компания.

Димната мъгла се завихряше пред настъпващото същество. Чуваше се стържене на метал в бетон. Последната кола със седем или осем човека и още двама, увиснали на вратите, даде газ и изчезна.

Фигурата изникна от дима и тромаво пристъпи напред, на слабата светлина от свещи, която струеше от прозорците на църквата.

Рик не можа да се сдържи и се изсмя. Цялото това бързане да евакуират хората и накрая какво излиза от мрака — един кон! Светлокафяв, едър и мускулест, но все пак просто кон. Той направи още една несигурна крачка напред, олюлявайки се, сякаш го бяха напоили с уиски.

— Някакъв пиян кон! Изкарахме си акълите заради един пиян кон!

Сигурно е избягал от нечие ранчо — помисли си Рик. Със сигурност не беше излязъл от онази дупка на улицата. Сега поне двамата с Миранда нямаше да вървят пеш към Пъкъл. Конят стоеше и ги гледаше. Може би беше в шок или просто изплашен. Тръгна към него с протегната ръка.

— Спокойно, моето момче, бъди спо…

— Недей! — Коди го стисна за ръката. Рик спря. Беше на по-малко от три метра от коня.

Ноздрите на животното се разшириха и то вдигна назад глава. Възлести мускули изпъкнаха на шията му и то издаде някакъв звук, който приличаше на остро конско цвилене, примесено със съскане на парна машина.

Рик видя онова, което и Коди вече беше видял — вместо копита, конят имаше сребърни нокти като на хищник.

Той се вкамени. Разположени в дълбоки орбити, очите на съществото се местеха от Коди към Рик и обратно. Изведнъж отвори уста и редици от игли блеснаха на слабата светлина. Чу се пукане и гръбначният му стълб започна да се удължава, а костите — да се пренареждат.

Коди отстъпи назад и се блъсна в Миранда. Тя се хвана уплашено за рамото му. Десетината останали накрая човека излязоха от църквата и като видяха съществото на улицата, се разбягаха във всички посоки. Последният от тях обаче застана на прага с изправена стойка и вдигната глава, пое си дълбоко дъх и бавно започна да слиза по стъпалата.

Тялото на онова продължаваше да се разтяга, мускулите се свиваха на буци под гърчещата се плът. През златистата кожа проникна черен пигмент, костите на черепа му започнаха да пращят и да променят формата си.

Рик отстъпи до бордюра. Сърцето му щеше да се пръсне, но не биваше да бяга. Още не. Онова, което се раждаше пред него, го омагьосваше с хипнотизираща сила, сякаш беше трескав и имаше халюцинации. Главата се сплеска, долната челюст увисна и започна да се издава напред, а от ъглите на устата закапаха сиви лиги. Цялото тяло се изгърби, чу се звук от раздиране на месо и в основата на превития гръбнак се разви дебела черна опашка на сегменти. На края й висеше страховита топка от петнайсетсантиметрови метални шипове.

Чудовището беше удвоило дължината си. Краката му се бяха изкривили настрани като на рак, а през кожата отстрани на корема му изскачаха някакви по-тънички крака с по три сребърни нокътя. Тялото се отпусна и коремът почти опря земята. Плътта продължаваше да се разпуква и да разкрива черна люспеста обвивка, същата като повърхността на пирамидата. Съществото се мяташе, сякаш искаше да се измъкне от пашкул. Парчета златиста кожа хвърчаха наоколо като есенни листа.