Робърт МакКамън - Стингър

Тогава съществото се гмурна по-дълбоко и опашката изчезна, пръскайки пясък и червена пръст като фонтан на кит. Пикапът се обърна на една страна и Танка изпусна волана. Настилката под гумите продължаваше да се движи, да се пука и разделя. Танка отвори вратата си и се опита да скочи, но в този момент пикапът се удари в щръкналия ръб на паважа, наклони се наляво и се стовари отгоре му. Той не издаде звук, но Рей чу как каската му изпука и се строши. Камионетката продължи да се накланя напред, размазвайки тялото на Танка под себе си. Предницата се плъзна в някаква пукнатина, която се затвори отгоре й като захапка на акула. Металът изскърца и се нагъна, от краищата на капака изскочиха искри и от всичките му страни се показаха огнени езичета.

Беше станало само за пет-шест секунди. Замириса му на изгоряло масло и боя. Гнуси започна да стене. Лежеше под него — наполовина под седалката, наполовина отгоре. Земята още се тресеше от движението на чудовището, а металът скърцаше и камионетката постепенно потъваше в бездната. Нещо изпука в двигателя — изненадващо тих звук — и тънки огнени струйки плъзнаха към предното стъкло. Усети, че страхотна жега облива лицето му и разбра, че ако остане още малко така, щяха живи да се опекат. Камионетката потъна с още десетина сантиметра. Рей се повдигна към дясната врата и се напъна да я отвори със сила, породена от инстинкта за самосъхранение. После увисна на нея и подаде ръка на Гнуси.

— Хвани се за мен! Хайде!

Тя вдигна лице. Рей видя, че от ноздрите й се стичаха тънки струйки кръв. Предположи, че си е тряснала главата в таблото, когато се бяха обърнали. Беше обхванала волана с ръце. Камионетката продължи да потъва. Ставаше адски горещо и Рей извика:

— Сграбчвай ръката ми!

Гнуси разтвори пръсти и отлепи дясната си ръка от волана, избърса носа си и се втренчи в кръвта. Чу се нещо средно между кикотене и стон. Рей се напрегна, посегна надолу и я сграбчи за китката. Започна да я дърпа с всичка сила.

— Трябва да се измъкнем!

Гнуси изгуби няколко секунди от безценното им време, докато проумее, че през предното стъкло нахлуваха огнени талази и че Рей се опитваше да й помогне. Тя пусна волана и се изтласка нагоре. Беше се ударила челно и сега главата й болезнено пулсираше. Рей я издърпа от смачканата кабина и двамата се строполиха върху напукания асфалт. Тя се отпусна, но той скочи на крака и започна да я дърпа да стане.

— Хайде! Не можем да останем тук!

— Танка — каза Гнуси провлечено и неясно. — Къде е Танка? Беше тук преди малко.

— Офейка. Хайде! Ставай!

Успя да й помогне да се изправи на крака и макар че беше с десетина сантиметра по-висока, тя се облегна на рамото му. Рей се огледа. Очите му пареха от дима, но успя да види, че улица „Травис“ — поне тази малка част от нея, която успяваше да види — приличаше на разорано от бомби бойно поле.

Камионетката беше обхваната от пламъци. На Рей не му харесваше да стои в такава близост до нея. Можеше да избухне или пък светлината да привлече онова, което беше минало под улицата. Копнееше да се скрие в някакво убежище. Задърпа Гнуси към другата страна на улицата, като внимаваше за пукнатините. Някои от тях бяха почти метър широки.

— Къде отиде Танка? — попита тя. — Нали той шофираше?

— Да. Продължи напред — беше всичко, което можа да измисли да й каже. В тъмнината пред тях се оформиха очертанията на някаква къща и Рей поведе Гнуси към нея. Не знаеше на какво разстояние от Крепостта се намираха, нито пък дали бяха преминали кръстовището на „Сомбра“ и „Травис“, а то беше на повече от сто метра от паркинга на жилищния блок. Тъкмо преди да стигне до стъпалата на верандата, Рей усети, че земята трепери. Чудовището минаваше някъде наблизо. От съседната улица се чу трясък. Рухна някаква къща, повдигната изпод основите.

Двамата изкачиха стъпалата. Вратата беше заключена, но близкият прозорец беше с изпотрошени стъкла и Рей се пресегна вътре, махна страничното резе и го отвори. Първо се мушна той, а после помогна и на Гнуси. Тя се препъна, олюля се и политна напред и двамата се строполиха на твърдия дъсчен под.

Устата й беше точно до ухото му и тя дишаше тежко. Във всеки друг момент това щеше да бъде повече от сбъднат сън, помисли си той, но сега изобщо не можеше да мисли за секс, въпреки че тялото й се беше сляло с неговото и гърдите й притискаха гръдния му кош. Бог има много порочно чувство за хумор — реши Рей.

Къщата изпращя. Подът под тях се надигна като бавна вълна и по стените се стрелнаха пукнатини. Къщите по улица „Травис“ стенеха. Рей чу скърцането и трясъка на гредите на някаква постройка през две или три къщи от тази, в която бяха те.