Робърт МакКамън - Стингър

Повдигна капака и светкавично отдръпна ръката, в която пържеше запалката.

Върху восъчна хартия вътре бяха наредени пет жълто-зелени пръчки, дълги към двайсет и пет сантиметра. Имаше пръчки динамит с различна дължина — от десет до трийсет сантиметра. Две от пръчките бяха сбръчкани като престояли на грил кренвирши и Рик предположи, че не са успели да се възпламенят от първия път. Не знаеше как бяха попаднали тук, но явно Съни Крауфийлд се беше готвил да води война — или срещу ренегатите, или срещу кроталите, за да поеме водачеството им. Погледна отново към кутиите от кока-кола и тенекиите с бензин. Лесно е да се направят запалителни бомбички — помисли си той. Още по-лесно е да подпалиш една-две къщи и да обвиниш ренегатите за това, да се започне война и да се използва цялата тази огнева мощ.

— Негодник! — каза Рик.

Той пусна капака на кутията и се изправи. Една найлонова торбичка падна и от нея се изсипаха кости от плъхове.

Отвън Коди усети как косата му настръхва и веднага разбра, че има някой зад гърба му. Погледна през рамо.

Съни Крауфийлд стоеше до бордюра. В черните му очи нямаше живот, лицето му бе влажно и бледо.

— Познавам те. — Думите прозвучаха като долнокачествен запис на бавни обороти на гласа на истинския Крауфийлд. — Ти ми причини болка, човече.

Фигурата пристъпи крачка напред и се ухили. Коди видя наредените вместо зъби игли.

— Искам да ти покажа нещо наистина хубаво. Ще ти хареса.

Ръката с метални нокти се протегна напред.

Коди ритна лоста за запалването. Моторът изхърка, даде аванс, но не запали.

Ръката се плъзна към него.

— Ей, ти, хайде! Нека ти покажа какво съм направил.

Коди направи нов опит да запали и ритна лоста с всичка сила. Този път успя и тъкмо когато пръстите понечиха да се забият в рамото му, той даде газ, насочи мотора по стълбите и влетя с него в къщата на Крауфийлд.

Фарът заслепи Рик, който в този момент излизаше от коридора. Той се залепи до стената и събори един скелет от койот на пода.

— Какво, по дяволите, правиш? — извика Рик на Коди, който спря тъкмо навреме.

— Качвай се! — изкрещя Коди. — Бързо!

— Да се качвам! Защо? — Помисли си, че Коди полудява и тогава някаква фигура изпълни рамката на вратата.

— Времето изтече — каза Стингър с възпроизведения глас на Крауфийлд.

Рик се прицели и стреля два пъти. Изстрелите бяха оглушителни. И двата куршума уцелиха съществото в гърдите и то изсумтя и залитна назад, но веднага се овладя и стремително прекрачи прага.

— Качвай се! — заповяда Коди и Рик се настани зад него.

Коди насочи мотора по коридора и форсира. Над главите им висяха окачени скелети на летящи същества. Хондата се озова в тясна кухня с мръсен жълт линолеум. Коди спря и завъртя кормилото наляво-надясно, търсейки изход.

— Къде е задната врата? — изкрещя, но и двамата виждаха, че такава няма. На единствения прозорец в кухнята бяха заковани дъски.

— Времето изтече! Не направиха това, което им казах! — беснееше Стингър в мрака, някъде между кухнята и единствената врата на къщата. — Ще помачкам хлебарки. — Тропането на тежките военни ботуши отекваше в коридора. — Ще ви покажа какво съм направил! И то съвсем скоро!

Коди загаси фара. Тъмнината стана непрогледна.

— Да не си полудял? Дръж фара запален! — запротестира Рик, но Коди вече правеше остър завой и отново се насочваше към коридора.

— Дръж се — отвърна му той и форсира двигателя. — Искам да му връхлетя, без да разбере какво става. Ако паднеш, свършено е с теб. Ясно?

— Ясно. — Рик обхвана с едната си ръка кръста на Коди, а с другата стискаше пистолета, с пръст на спусъка.

Тропането на ботушите вече отекваше някъде по средата на коридора. Чуваше се и слабо трополене — от висящите скелети, които Стингър буташе и отместваше с главата и раменете си.

Още три стъпки, помисли си Коди. Трябва да го блъсна и да продължа напред. Дланите му бяха потни, а сърцето му биеше като барабан. Още една стъпка.

Чудовището почти стигна до кухнята. Коди форсира двигателя до последно и отпусна спирачките.

От триенето на задната гума по линолеума веднага замириса на изгоряла пластмаса. В следващия миг мотоциклетът се изправи на задната си гума и връхлетя напред. Рик се стисна здраво, а Коди щракна копчето на фара.

Стингър изпълваше коридора пред тях. Щом светлината попадна на него, влажното сиво лице се сви и двамата видяха как очните ябълки започнаха да пушат и да се отдръпват в орбитите си. Той нададе такъв рев, че стените се разтресоха, и вдигна ръце да скрие очите си. Вече бе започнал да се накланя напред, а гръбначният му стълб се издуваше отзад под натиска на опашката с шипове.