Робърт МакКамън - Стингър

Дофин стоеше до прозореца и гледаше мъглата навън. Ето, отново го почувства. Студено и силно течение. Знаеше какво беше — разузнавателен лъч от кораба на Стингър, който търсеше капсулата й. Той отмина, продължавайки бавните си кръгове над Пъкъл. Кожата на приемника й настръхна. Капсулата имаше своя естествена защитна система, която отразяваше лъча за известно време, но Дофин беше научила достатъчно за техниката, с която разполагаше Стингър, и знаеше, че рано или късно той щеше да попадне в целта.

— Какво ще направи Стингър? Знаеш ли? — попита я Роудс.

Тя поклати глава. В мозъка й гъмжеше от смърт и разрушения. Видя тази капсула, наречена Пъкъл, запалена и разрушена — ако не от Стингър, то тогава от Юмруците. Зърна част от силовото поле, което проблесна през облаците дим, носле отново изчезна. Знаеше, че ще умрат много невинни, а и доста бяха загинали вече — все заради нея. В гърдите й забушува старият гняв. Видя как се сриваха стените на нейния град, видя осакатени тела да се мятат сред отломките. Същата жестокост щеше да помете и този град.

— Трябва да напусна този свят — каза Дофин. — ТРЯБВА да се прибера.

— Няма как! — напомни й Роудс. — Казахме ти, на Земята няма междузвездни летателни тела!

— Не отговаря на истината — тихо каза Дофин, загледана на югозапад, към гробището за коли на Мак Кейд.

— Да не би да знаеш нещо, което не ми е известно?

— На Земята ИМА междузвездно летателно тяло. — Очите и горяха като трескави. — Корабът на Стингър.

— Какво ще ти помогне той?

— Ще взема кораба на Стингър — отвърна тя. — Ето как ще се върна вкъщи.

Докато малкото момиче говореше като истински воин, Коди насочваше мотоциклета към тротоара, следвайки указанията на Рик. Съни Крауфийлд живееше сам в дъсчена барака, почти до оградата на автомобилното гробище на Кейд. Озоваха се в един осеян с отпадъци двор и Коди спря с насочен към входната врата фар. Верандата отпред беше изкривена и хлътнала, стъклата на прозорците бяха потрошени, мястото изглеждаше необитаемо, но… всъщност това важеше за всички къщи на Трета улица. Коди загаси двигателя, но остави фара запален. Рик слезе, извади пистолета и се приближи до трите стъпала от сгуробетон пред верандата. Чак тогава осъзна, че Коди не го беше последвал.

— Казах, че ще дойда с теб — каза му Коди. — Не съм казал, че ще влизам вътре.

— Muchas gracias. — Рик свали предпазителя, изкачи стъпалата и почука на вратата с дулото на пистолета. — Ей, Крауфийлд! Тук е Рик Джурадо!

Никой не дойде да отвори. Коди се огледа неспокойно. Пирамидата се издигаше от дясната му страна — забелязваше неясните й очертания, окъпани в бледа виолетова светлина.

— Съни, обади се! — извика Рик. Той почука с юмрук, но вратата изведнъж се отвори с трясък и увисна само на едната си панта. Рик отскочи назад, а Коди посегна към бейзболната бухалка.

— Май не си е вкъщи — каза Коди.

Рик надникна, но вътре не се виждаше нищо.

— Имаш ли огънче?

— Остави тая работа, човече! Крауфийлд е изчезнал!

— Имаш ли или не? — попита Рик и зачака.

Коди изсумтя, бръкна в джоба си и извади запалката и я подхвърли я на Рик. Той я щракна и прекрачи прага.

— Внимавай къде стъпваш! — предупреди го Коди. — Не ми се ще да те вадя с въже.

— Предната стая има под — каза Рик и влезе.

Вътре миришеше на гробища. На светлината от запалката Рик разбра на какво се дължеше това — по напуканите стени бяха окачени скелети на лешояди, броненосци, койоти и змии. Пристъпи в един коридор, където на тел висяха скелети на прилепи и бухали. Беше чул от Пекуин за „колекцията“ на Крауфийлд, но никога не я беше виждал и не съжаляваше за това. Приближи до една стая встрани от коридора и насочи запалката напред.

— По дяволите! — прошепна. По-голямата част от пода на стаята беше пропаднал в мрака.

Предпазливо пристъпи до ръба на строшените дъски и погледна надолу. Не видя дъно, но нещо проблесна на няколко педи от него, точно до перваза на дюшемето. Посегна да го вземе. Оказа се куршум с медна обвивка. Още десетина се търкаляха по пода от другата страна на дупката. Щом Крауфийлд имаше куршуми, сигурно имаше и оръжие някъде тук, помисли си Рик. Посегна и отвори шкафа пред себе си.

Запалката започна да пари в ръката му, но на светлината на пламъка й пред очите му се разкри още една от колекциите на Крауфийлд. Сред разни скелети и найлонови торби, пълни с подбрани кости, се виждаха две пушки, четири кутии с патрони, ръждясал четирийсет и пет милиметров пистолет, каса с празни кутии от кока-кола и две червени тенекии. Замириса му на бензин. Копелето има цял арсенал — каза си той. Имаше и други неща — един байонет, два ловджийски ножа, няколко остриета от онези, дето ги хвърлят каратистите, и брезент в защитна окраска. Рик го побутна настрана и видя под него малка дървена кутия. Клекна и прочете поизбелелия надпис с червени букви: ОПАСНО! СИЛНИ ЕКСПЛОЗИВИ! СОБСТВЕНОСТ НА МЕДОДОБИВНА КОМПАНИЯ „ПРЕСТЪН“.