Робърт МакКамън - Стингър

Коравата Гнуси, на която окото не трепваше пред нищо, сега потръпваше. Рей я прегърна.

— Ще се оправиш — каза той. Гласът му почти не трепереше, което наистина го изненада. — Аз ще те пазя.

Тя повдигна глава и го погледна в лицето. В очите й се четеше страх, но на устните й се появи мрачно подобие на усмивка.

— Моят герой — каза тя и отпусна глава на рамото му.

Двамата останаха да лежат така в мрака, докато Пъкъл се раздираше по шевовете.

От другата страна на моста Коди натисна спирачката пред Католическата църква и Рик скочи от мотоциклета. Той се огледа назад към Първа улица, но не видя нищо през мъглата. Онова сигурно се беше измъкнало вече от земята и се отправяше насам. Зарра, Пекуин и Диего Монтана чакаха на вратата Рик да се върне и сега се спуснаха надолу по стълбите. Коди слезе от хондата и погледна към църквата. Хората, натъпкани в нея, нямаха никакъв шанс. Ако светлината от електрически източник наистина нараняваше Стингър — съдейки по реакцията му в къщата на Крауфийлд, Дофин беше права, — тогава се досещаше само за едно място, което би могло да мине за безопасно.

— Ще трябва да преместим тези хора оттук, преди да пристигне онова — каза Коди на Рик. — Няма да имаме много време.

— Да ги преместим ли! КЪДЕ?

— Оттатък моста. В Крепостта. — Всички го зяпнаха, сякаш беше луд. — Забравете тази глупава война между бандите! — каза той и се почувства като змия, която сменя старата си кожа и се измъква от нея.

Около църквата, от двете страни на улицата, бяха паркирани доста коли и пикапи. Видя, че повечето бяха стари купчини желязо, но всяка от тях можеше да вози по пет-шест души, а пикапите — дори повече.

— Ще натоварим тези коли и ще се изнесем възможно най-бързо. Крепостта е единственото място, където Стингър няма да се опитва да копае заради светлината.

Рик не беше съвсем сигурен дали да му вярва, но жилищният блок беше доста по-устойчив от църквата и той бързо взе решение.

— Диего, къде е колата ти?

Момчето посочи една ръждясала кафява импала от другата страна на пътя.

— Искам да я закараш на петдесет метра нагоре по улицата. — Той посочи на запад. — Пекуин, ти отиваш с него. Дръжте фаровете запалени. Ако видите нещо или някой да приближава, веднага изчезвайте.

Диего изтича до колата, а Пекуин се накани да протестира, но в крайна сметка се подчини като добър войник.

— Зарра, ти събери кроталите. Кажи им къде отиваме и че са ни нужни всички коли, които могат да се намерят. Искам всички коли на кротали да поемат максимален брой хора. Вървете!

Зарра изтича по стъпалата в църквата. Рик се обърна към Коди:

— Искам ти да… — Поколеба се, осъзнавайки, че говори на врага си така, сякаш беше кротал. — Ще намеря отец Лапрадо и ще започнем да извеждаме хората — поправи се. — Бих могъл да използвам и друг скаут.

Коди кимна.

— Правилно. Но аз пък бих могъл да използвам този пистолет на кръста ти.

Рик му го подаде с дръжката напред и Коди го затъкна в колана си.

— Останаха четири куршума — каза му Рик. — Не се прави на Джон Уейн, ако го видиш да приближава. Направо се връщай тук.

— Ей, на теб май ти харесва да издаваш заповеди, а? — Коди ритна лоста за запалването и горещата машина веднага заработи. Той се усмихна лукаво. — И да се грижиш за малката си сестричка! Аз ще се върна.

Направи остър завой с хондата и запраши на запад по Първа улица, а Рик изтича по стъпалата и влезе в църквата.

На около четиридесет метра от църквата Коди профуча край колата на Диего Монтана, която едва пъплеше. Зави и се вмести между лъчите на двата фара, но трябваше доста да намали скоростта, тъй като импалата спря и той излезе извън обсега на фаровете й. Мракът с виолетови оттенъци го обгърна отвсякъде и Коди спря до бордюра, за да може зрението му да се адаптира към тъмнината.

В църквата Рик беше убедил отец Лапрадо, че имаха все пак малко време, през което можеха да евакуират тези близо триста души. Проблемът беше как да го направят, без да предизвикат паника, но нямаше време за размишления. Отец Лапрадо се изправи пред паството и обясни с твърд като осолена кожа глас, че трябва да напуснат църквата възможно най-бързо и че всичко, което са донесли — дрехи, възглавници, храна, лични вещи — ще трябва да бъде оставено. Първо щяха да излизат хората по пътеките, после тези от редиците столове, започвайки от последния. Всеки, който имаше кола или камионетка, трябваше да отиде при нея и да не тръгва, преди да бъдат заети всички места. Щяха да се отправят оттатък моста, обясни им той, за да се подслонят в жилищния блок в края на улица „Травис“.