Робърт МакКамън - Стингър

Евакуирането започна и колите с жители на Бордъртаун започнаха да преминават по моста над Змийска река.

Стотина метра на запад Коди насочи мотоциклета си по една мръсна алея и излезе през нея на Втора улица. Той загаси мотора и се ослуша. Чу шума от колите, които се точеха в колона по пътя към Пъкъл. Къщите стърчаха като черни сенки в мрака. Никъде не се мяркаше запалена свещ. Откъм Трета улица се чу вой на кучета. Коди качи хондата на тротоара и я закара между две къщи, където отново спря и се ослуша. Пулсът кънтеше в ушите му. Той слезе от мотоциклета и започна да го бута. Когато се показа от другата страна на тунела между къщите, замръзна. Нещо безформено стоеше неподвижно на три метра пред него. Коди се страхуваше да си поеме дъх. Той бавно извади пистолета и опипа с палец предпазителя. Щракна го. После вдигна пистолета и подпря ръката си. Онова не помръдваше. Направи още една крачка с пръст върху спусъка и чак тогава разбра, че се целеше и изхвърлена в нечий заден двор перална машина.

Без малко да се изсмее. Страхотен Джон Уейн! Радваше се, че наблизо нямаше ренегати, иначе репутацията му щеше да бъде по-жалка и от мравчена пикня.

Тъкмо щеше да прибере пистолета, чу бавно стържене.

Настръхна и замръзна на мястото си. Шумът се повтори — приличаше на стържене на метал по бетон, — но откъде идваше, не беше сигурен. Дали беше пред него, на Трета улици, или пък зад него, на Втора? Той легна по корем в праха между двете къщи и се опита да определи посоката на звука. Мракът и мъглата си правеха шеги с него. Стърженето отначало се чуваше отпред, после отзад. Дали се приближаваше към него, или отиваше в обратна посока? Не можеше да се ориентира и от тази несигурност започна да го присвива стомахът. Каквото и да беше това, май сега се учеше да ходи и си влачеше краката или по-скоро ноктите. Хубавото беше, че се движеше бавно и тромаво. Лошото — че, изглежда, беше доста тежко.

Коди долови някакво движение през мъглата — нещо отмина с тежка стъпка скривалището му. Този път не беше перална машина. Негодникът беше жив и огромен. При движението си произвеждаше звук като от бръснарски ножчета, които стържат по дъска, и мъглата се завихряше около нето. Каквото и да беше, неумолимо се отправяше към църквата.

Коди му даде още десет секунди преднина, после скочи на крака, метна се на мотоциклета и запали двигателя. Той оглушително изрева в тясното пространство между двете къщи и Коди го пришпори към Трета улица. Добре че видя дрехите, които се подмятаха на едно въже, и се наведе тъкмо навреме, за да не се обеси. Зави наляво по Трета със свистене на гумите и се понесе като стрела на изток по Рипъблика Роуд. Продължи направо до кръстовището с Първа улица, където колите завиваха към моста. Направи ляв завой, избегна ловко един пълен с хора камион и се провря между бегълците чак до стъпалата на църквата.

Вътре Мендоза подкрепяше Палома Джурадо по пътеката между редовете. Повече от сто човека вече бяха изведени и колите тръгваха веднага щом се напълнеха. Бяха останали само две коли и пикапът на Мендоза. Беше ясно, че доста хора трябваше да се евакуират пеш.

— Вземи баба ми с теб — каза му Рик. Огледа се и видя още двайсетина възрастни мъже и жени, които не биха се справили с пътя. Неговото камаро все още се намираше пред дома му на Втора улица, но нямаше време да ходи да го взима. — Върви с тях — каза той на Миранда и махна към Мендоза.

Тя вече бе схванала какво с положението.

— Няма достатъчно място и за мен.

— Ще си намериш! Върви!

— Ами ти?

— Ще се оправя някак. Отивай, грижи се за Палома!

Тя тъкмо се канеше да последва Мендоза и баба си, когато Коди Локет се появи на пътеката между редовете. Лицето му бе посивяло от прах, с изключение на местата, където са били очилата му. Погледна я, но веднага насочи вниманието си към Рик. Миранда видя, че от неговата самоувереност и перчене няма и следа.

— Отправя се насам. Видях го на Втора улица. Не можах да го разгледам, но е наистина ОГРОМНО.

Рик видя, че на вратата Мендоза извеждаше един по един Палома и неколцина други старци. Само за две минути пикапът му щеше да е пълен.

— Казах ти „ВЪРВИ!“ — извика грубо на Миранда той.

— Оставам с теб — каза момичето.

— Как не! Хайде! — Той я хвана за ръката, но тя упорито се отскубна от него.

— Ето че пак започна да раздаваш заповеди — каза Коди.

— Ти си затваряй устата!

Рик се огледа да види някой кротал, който да му помогне, но всички бяха заминали вече. Отец Лапрадо извеждаше останалите трийсетина души навън като пастир стадото си. В далечината се чу воят на автомобилен клаксон, който ставаше все по-силен. Разбра какво означава това — Диего и Пекуин бяха видели нещо и се връщаха с максималната възможна скорост. Той си проправи път между хората на вратата и заслиза по стъпалата. Коди и Миранда го последваха.