Робърт МакКамън - Стингър

— Само това ни трябва — тази откачена кресла тук — измърмори Ърли, щом Ной излезе.

Взе една кърпа и уви ръката заедно със сондата. Щом свърши, отново отпи от бутилката с водка.

Някой почука на вратата. Госпожа Сантос подаде глава, без да чака покана.

— Шерифе, търсят ви две момчета.

— Какво искат?

— Не знам, но мисля, че е по-добре да дойдете веднага. Нещо ужасно ги тревожи.

— Заведете ги в моя кабинет — каза Ърли. — Ед, можеш да поговориш с тях там.

Госпожа Сантос излезе да ги заведе, но Ванс се колебаеше, защото предчувстваше нови неприятности. Усещаше, че и Ърли надушва същото.

— Как да намерим Дофин? — попита той Роудс. — Има много места, където би могла да се крие.

— Не би могла да излезе извън силовото поле, но това все още означава окръжност с радиус десет километра. Не мисия, че е напуснала града. Тук поне знае къде може да се скрие, а за това, което е отвъд Пъкъл и Бордъртаун, не знае нищо.

— Има доста празни къщи наоколо — каза Том. — Би могла да бъде във всяка от тях.

— Едва ли ще се отдалечи много от сферата. — Джеси не си спомняше дали беше заключила външната врата. Тази подробност май й убегна в суматохата, когато бързаха да открият какво бе паднало в гробището за коли на Кейд. — Том или аз трябва да се върнем вкъщи и да чакаме. Може да се появи там.

— Правилно. Ще накарам Гъни да събере неколцина доброволци, които да започнат да претърсват улиците. — Нямаше да бъде лесно с тази мъгла и непрекъснато намаляващата видимост. — Ако питаме от врата на врата, може да попаднем на някого, който е виждал Дофин.

Той се опита да стопли лявата си китка с разтриване, но чувството, което оставиха у него студените пръсти, не изчезваше.

— Имам нужда от малко кафе без захар — реши. — Трябва да си върша работата.

— Може да е останало в „Дамгосващо желязо“ — каза Ванс. — Там държат по един пълен чайник чак докато персоналът си тръгне.

Джеси се вгледа в полковник Роудс. Все още беше бледен, по лицето му започваше полека да възвръща цвета си. В главата й се въртеше един въпрос. Беше сигурна, че и Том си го задаваше. Сега беше моментът да го поставят.

— Ако… когато… намерим Дофин, какво ще правим с нея?

Роудс вече знаеше какво имат предвид.

— Струва ми се, че Стингър е доста по-силен от нея, а също и от всички нас. Той сигурно знае, че е напуснала сферата си и е в тялото на някого, когото нарича „приемник“. Няма да махне силовото поле, докато не я хване. Ще избързам и ще отговоря на още незададения ваш въпрос. Не знам какво ще стане със Стиви.

— Ако изобщо все още има Стиви — тихо каза Том.

И Джеси си беше мислила същото. Усети как някаква силна болка сграбчи сърцето й. Но Дофин беше казала, че Стиви е в безопасност и Джеси осъзна, че се беше хванала за думите на едно същество, за което преди двайсет и четири часа дори не беше сънувала.

— Ще ида да видя Рей — каза им тя и откъсна мислите си от извънземното същество, което живееше в тялото на момиченцето й. Излезе от лабораторията и тръгна по коридора към стаята на Рей.

— По-добре да разбера какво искат тези момчета.

Ванс тръгна към вратата, уплашен от новините, които го очакваха в кабинета на Ърли. Едно зло никога не идва само, мислеше си той. Преди да отвори вратата, спря и попита стеснително:

— Том, ще дойдеш ли с мен?

Том се съгласи и двамата напуснаха лабораторията.

Претрупаният кабинет на Макнийл беше украсен с плакати от кориди по стените и гъста кактусова растителност в саксии по перваза на прозореца. Ванс хвърли поглед на измъчените физиономии на Рик Джурадо и Зарра Алхамбра и разбра, че положението беше станало още по-сериозно.

— Какво има? — попита той Рик, който непрекъснато трепереше и търкаше шията си.

Рик му разказваше на пресекулки и с гробовен глас. Двамата със Зарра бяха отишли в канцеларията на шерифа, а там Дани Чафин им беше казал къде да го намерят. Бяха заварили заместника пред едно радио с батерии да вика за помощ сред море от смущения, заобиколен от заредени пушки, извадени от оръжейния шкаф.

Когато стигна до мястото, където тялото на онова се пръсна и от него се спуска опашката с шипове, Ванс издаде тих, задавен стон и потърси стол.

— То уби отец Ортега — продължи Рик. — Удари го в главата. Просто ей тъй. — Той спря, пое въздух и го издиша. — Подгони и мен. Хвана ме с тази… тази опашка. Искаше да научи нещо за малкото момиченце.

— О, господи! — изстена Том.

— Смятах, че ще ме убие. Но то каза… — Очите на Рик срещнаха тези на шерифа. — Каза ми да ти предам съобщение. Иска да те види. Каза, че знаеш къде.