Робърт МакКамън - Стингър

Ванс не отговори. Стаята се въртеше около него, а аварийните лампи хвърляха фантастични сенки по стените.

— Къде? — попита го Том.

— Къщата на Крийч — най-сетне отвърна Ванс. — Не мога да се върна там. О, господи, не мога.

Гласът му секна. Някакво ехо достигна до него: Burro! Burro! Магаре! Около него се сменяха картини и лица от Кортес парк и той стисна юмруци.

Беше шериф на Пъкъл. Смешна работа. Търсеше изгубени кучета и шофьори-нарушители. Протягаше едната ръка към Мак Кейд, а другата си слагаше на очите. Малкото дебело момче в него трепереше от ужас. Представи си вратата на къщата на Крийч, зейнала да го погълне.

Една ръка докосна рамото му. Вдигна влажните си мигли и видя лицето на Том Хамънд.

— Нуждаем се от теб — каза Том.

Никой не му беше казвал това досега. НУЖДАЕМ СЕ ОТ ТЕБ. Звучеше изненадващо просто и въпреки това беше достатъчно силно, за да разкъса старите подигравки като тънки паяжини, изложени на пустинния вятър. Сведе глава, все още със свито сърце. Не изглеждаше толкова страшно, колкото преди няколко секунди. Беше живял сам прекалено дълго. Време беше страхливият дебеланко, който носеше бейзболна бухалка по улиците на Бордъртаун, да порасне. Може би нямаше да може да си наложи да влезе в къщата на Крийч отново. Може би щеше да стигне до вратата, да побегне с нисък и да тича, докато се строполи на земята или докато някакво чудовище е покрита с шипове опашка не се изправи пред него.

Може би. А може би не. Той беше шериф на Пъкъл и те се нуждаеха от него.

При самата мисъл, че това е така, подигравките избледняха и изчезнаха — като хулигани, осъзнали, че сянката на малкия дебеланко, който пресича Кортес парк, всъщност е сянка на голям мъж.

Ванс вдигна глава и избърса очи с опакото на пухкавата си ръка.

— Добре — каза. Никакви обещания. Все още не беше се справил с вратата. Стана и отново повтори: — Добре.

Том излезе да повика полковник Роудс.

— Тифус! Тук, момчето ми! — Гласът на Мак Кейд беше предразнял от викане. Тетанус виеше и скачаше нервно до него, като от време на време спираше, за да излае по посока на пирамидата. Кейд го оставяше да лае с надеждата, че този звук ще привлече Тифус.

От добермана му нямаше и следа. Около него бавно се стелеше дим. Вървеше като в някаква страна на разрушението от приказките. Трийсет и осем милиметровият пистолет в дясната му ръка беше зареден и готов за всичко, което би могло да му се изпречи на пътя.

С всяка крачка навлизаше все по-навътре в гробището за коли. Познаваше всяка педя от това място, а сега се страхуваше от всичките. Но трябваше да открие Тифус, иначе никакво количество кокаин нямаше да успее да успокои съвестта му довечера. Кучетата бяха неговите приятели, неговите талисмани, неговите пазачи, неговата сила в животински вид. Майната им на хората — мислеше си той. — Никой човек не струва и петак. Само кучетата имаха значение за него.

Черната пирамида с влажните плочки, облени от виолетова светлина, изведнъж се извиси ужасяващо близо и той зави рязко встрани от нея. Лъснатите му италиански ботуши се заравяха в пепел и прах. Когато погледна назад, не можа да види никоя от къщите на Бордъртаун, само мрак.

Познатите постройки на работилниците и складовете бяха сплескани или вдигнати във въздуха. Лъскавите обновени поршета, БМВ-та, корвети, ягуари и мерцедеси, които бяха наредени в редица, готови за натоварване и доставка, сега бяха обгорели, смачкани и разхвърляни наоколо като играчки.

Накрая щяха да дойдат танкистите, а след тях репортерите. Всичко беше загубено. Неочакваният обрат на съдбата още повече допринасяше за душевния му смут. Винаги бе смятал, че ако настъпи краят, той щеше да се дължи на подмолен удар от страна на федералните власти, на някой беловлас адвокат, недоволен от размера на сумата, или на някоя от дребните риби, която е пропяла, за да си спаси кожата. Никой от сценариите му за нещастие не предвиждаше черна пирамида от космоса и Кейд смяташе, че наистина щеше да бъде забавно, ако сега се намираше на някой остров в Карибско море, където няма споразумения за екстрадиране на престъпници.

— Тифус! Хайде, момчето ми! Моля те… върни се! — крещеше той.

Тетанус изскимтя, побутна с муцуна крака му, изтича няколко метра напред и после се спусна обратно към него.

Кейд спря.

— Само двамата сме, приятел. Само двамата срещу целия свят.

Тетанус излая плахо.

— Какво има? — Кейд познаваше този звук — означаваше тревога. — Какво чу…