Робърт МакКамън - Стингър

— Господи! — прошепна Туайли.

— Знаех си, че ще реагираш така — зловещо се усмихна Ърли. — Помолих Том да те доведе, защото сметнах, че щом като човешкото тяло няма тайни за теб, ще пожелаеш да погледнеш това нещо тук. Ела по-насам.

Туайли приближи до масата. Тъмнокосият мъж седеше на нея с наведена глава. Видя спринцовка близо до него и разбра, че са му инжектирали нещо успокоително. На масата имаше и малък пластмасов поднос, в който бяха наредени скалпели, сонди и един костен трион. Туайли хвърли поглед към сърцевината на лакътя и каза:

— Това не е кост.

— Дяволски си прав, не е.

Ърли взе една сонда и почука леко по това, което стърчеше от раната и, изглежда, беше стегната спирала от гъвкав синкав метал.

— Нито пък това е мускул. — Той посочи разкъсаната червена тъкан, от която се процеждаше сива течност и капеше на пода. — Но е много добра имитация. И наистина е органична материя, макар и да не съм виждал такава досега. — После кимна към микроскопа в ъгъла. Върху предметното му стъкло имаше проба от тъканта. — Хвърли един поглед, ако искаш.

Туайли го послуша. Тънките му бледи пръсти нагласиха лещите на фокус.

— Велики Боже! — каза той, а това беше най-цветистото възклицание в речника му. Беше видял онова, което всички вече знаеха — мускулната тъкан беше отчасти органична, отчасти съставена от метални нишки.

— За съжаление не сте му откъснали главата, полковник — каза Ърли. — Наистина бих желал да зърна мозъка му.

— Идете вие в онази дупка! — Гласът на Роудс беше рязък и дрезгав. — Може би ще имате по-добър късмет.

— Не, благодаря. — Ърли взе един форцепс и каза: — Доктор Джеси, бихте ли дали светлината малко по-насам, ако обичате?

Джеси щракна джобно фенерче-химикал и го насочи към мястото, където металните нокти се бяха забили в плътта на полковника. Един от пръстите беше смачкал циферблата на часовника му и той бе спрял на дванайсет и четири минути — преди около половин час. Ръката на Роудс беше започнала да посинява от притискането.

— Е, хайде да започваме с този — реши Ърли и се захвана да издърпва малкото трионче от плътта на полковника.

На светлината от фенерчето Джеси виждаше старческите петна по кожата на ръката-имитация. На едно от кокалчетата имаше малък белег. Може би от изгорено — помисли си тя. — Докосване до гореща тенджера. Онова, което бе създало този механизъм, бе постигнало отличен резултат по отношение качеството и цвета на тази старческа плът. На безименния пръст имаше тънка златна халка, но така враснала в псевдокожата, сякаш онова, което беше направило това копие, беше решило, че пръстенът е органична част от ръката.

— Не иска да излиза. — Пръстът се съпротивляваше на форцепса на Ърли. — Ще ви дръпнем малко от кожата, полковник. Не възразявате, надявам се.

— Действайте.

— Казах му да не слиза там долу. — Ванс се почувства замаян и седна на една табуретка, преди да му се огънат краката. По китката на Роудс се бяха стекли тънки струйки кръв. — Какво, по дяволите, ще правим?

— Намери Дофин — каза Роудс. — Тя е единствената, която знае какво имаме насреща. — Той трепна и си пое дълбоко въздух. Ърли издърпа първия нокът. — Този тунел… вероятно продължава под реката. — Втренчи се във фенерчето, което Джеси стискаше. В мозъка му бавно изплува споменът, че съществото си пазеше очите от лъча на фенерчето. — Светлината, то не обича светлината.

— Какво? — попита Том и се приближи към масата.

— То… опита се да закрие очите си. Мисля, че светлината му причиняваше болка.

— Онова дяволско изчадие с лицето на Додж нямаше нищо против светлината — каза Ванс. — На полилея бяха окачени газени фенери.

— Правилно. Газени фенери. — Силите на Роудс започваха да се възвръщат, но все още не можеше да понесе гледката на сивата ръка, вкопчена в китката му. Ърли се бореше с втория нокът. — Нямаше фенерче, нали?

— Не.

— Май само електрическата светлина му причинява болка. Светлините от огън и от електричество имат различен спектър, нали?

— Спектър? — Ванс се изправи. — Какво, по дяволите, е това?

— Извъртян начин за обозначаване въздействието на различните дължини на вълната при светлината — каза му Ърли — Сега не мърдай. — Той стисна клещите и дръпна рязко металното, назъбено като трионче острие. — Това без малко да ти разкъса артерията.

Останалите пръсти все още стискаха китката на Роудс като пипала на паяк.

— Вероятно дължината на вълните при светлината от електрически източник пречи по някакъв начин на зрението му — продължи Роудс. — То каза „горещо“ и трябваше да си прокопае тунел, за да стигне до мен, защото не му харесваше светлината. Ако се е изложило с копирането на костите и зъбите, може би не е доизкусурило и очите.