Робърт МакКамън - Стингър

Ортега долови тревогата в гласа му. Спря и се обърна назад. Тогава всички видяха прегърбения мъж, застанал неподвижно като статуя.

Първата мисъл, която хрумна на Ортега, беше, че това е някой от работниците на Кейд, който току-що се е измъкнал от развалините. Той пристъпи към него.

— Добре ли си?

— Кой е Приемникът? — попита мъжът ниско и провлачено. В гласа му се долавяше нещо като свистене на пара от чайник.

Свещеникът се поколеба. Не можеше да види добре лицето на мъжа — само някаква прилизана сива коса и влажно и лъскаво чело, — но му се стори, че разпознава гласа. Само дето този глас обикновено казваше: „С какво мога да ви услужа, отче?“ Това беше Джил Локридж, досети се Ортега. Джил и жена му Мейвис притежаваха магазина „Царството на обувките“ в продължение на повече от десет години. Обаче Джил не е толкова висок — помисли си Ортега. — Нито пък толкова широкоплещест, нито пък така прегърбен като този мъж. Но… гласът бе негов. Или пък не беше?

— Зададох ти въпрос — каза мъжът. — Кой е Приемникът?

— Приемник? — Ортега поклати глава. — Приемник на какво?

Мъжът си пое дълбоко въздух и после продължително го издиша.

— Не обичам да ме… — поколеба се, сякаш търсеше вярната фраза — … да се шегуват с мен. Изобщо не ми харесва.

Направи две крачки напред, а Ортега се отдръпна назад. Мъжът спря и той успя да види как някаква слуз се стича по изпитото му лице. Очите на Джил бяха черни, хлътнали, ужасяващи.

— Знам, че този, когото търся, е тук. Знам, че има и приемник. Може би си ти? — Очите се спряха за секунда на Зарра. — Или пък ти? — Погледна и Рик. — А може би си ти?

Отново насочи вниманието си към отец Ортега.

— Слушай… Джил… как си дошъл тук? Искам да кажа… не разбирам какво…

— Този, когото търся, е подмолен престъпник — продължи мъжът. — Враг на колективния разум. Не знам как постъпвате с престъпниците на този… — Огледа се със змиеподобно извиване на шията и каза презрително: — СВЯТ, но съм сигурен, че разбирате какво представляват законът и редът. Възнамерявам да изправя съществото пред съд.

— Какво същество? — Нещо му просветна — онова, което полковник Роудс беше казал за Стиви Хамънд. — Малкото момиченце? — попита той, преди да се усети какво говори.

— Малкото момиченце — повтори гласът. Очите бяха притаили особен блясък. — Обясни!

Ортега стоеше като вдървен, но вътре в него всичко се беше свило на бучки. Прокле езика си. Влажното восъчно лице на човекоподобното същество пред него изразяваше ужасно нетърпение. Това не беше Джил Локридж, а някаква подигравка с човешкия род.

— Обясни! — заповяда съществото и плавно направи крачка напред.

— Бягайте! — извика Ортега на момчетата, но те бяха замръзнали от ужас и не помръдваха. — Изчезвайте! — изкрещя той и докато отстъпваше, видя парче тръба и го вдигна заплашително над главата си. Онова почти връхлетя отгоре му и той нямаше избор. Запрати тръбата в лицето на Джил Локридж с придобита от страха сила.

Парчето тръба се заби в мокрото лице с шум, напомнящ удар на чук върху диня. Дясната буза се разцепи от окото до ъгъла на устата и от нея прокапа сива течност. По лицето не се изписа никаква реакция, никаква болка. Но на изкривената уста се появи едва забележима усмивка и отвътре проблеснаха игли вместо зъби. Хъхрещият глас каза с явно задоволство:

— Виждам, че говорите МОЯ език.

Чу се шум от раздиране на плат, после кратки пукания, сякаш се чупеха и пренареждаха стотици кости. Всичко стана за секунди. Джой Гаракоун изпищя и побягна, но Рик и Зарра не помръдваха, вцепенени от ужас. Гърбицата на мъжа се подуваше, а гръбнакът му се привеждаше надолу. Очите му бяха приковани в Ортега, който изстена и започна да отстъпва с разтреперани крака.

Ризата на онзи се разцепи, а на края на гръбнака му изникна голяма бучка. Бледата имитация на кожа се разкъса и откри черни люспи, подобни на тези върху пирамидата. От долния му край се разви мокра опашка на сегменти, дълга около метър и половина и три пъти по-дебела от камшика на Зарра. Тя се вдигна във въздуха с подобен на щракане звук. На върха й имаше бучка метални шипове, голяма колкото футболна топка.

— НЕ! — чу се да изграчва Рик и ухиленото разцепено лице се обърна към него.

Отец Ортега се обърна и побягна. Направи само две крачки и чудовището скочи след него. Опашката с шипове изсвистя светкавично напред, подхвана главата на свещеника отстрани и направи мозък и череп на пихтия. Ортега падна на колене с алена дупка вместо лице и бавно, с изключителна грация се строполи на пясъка.