Робърт МакКамън - Стингър

— Прострелях го! — каза Роудс и по устните му пробягна ужасяваща усмивка. — Наистина го прострелях!

Рик Джурадо беше застанал пред пукнатия прозорец в предната стая на къщата си и се бе загледал в тлеещото гробище за коли. В стаята горяха свещи, а неговата Палома плачеше тихо.

Госпожа Гаракоун, която живееше през няколко къщи надолу, също плачеше, а синът й Джой я бе прегърнал през рамо и се опитваше да я утеши. Зарра беше в стаята, навил камшика около ръката си, а Миранда седеше на дивана до баба си и държеше ръцете й.

Отец Ортега чакаше за отговор на току-що поставения си въпрос. Госпожа Гаракоун бе отишла при него преди около двайсет минути. Бе ходила в клиниката и бе чакала напрегнато за сведения относно съпруга й Леон. Но Леон Гаракоун, който работеше в една от машинните работилници при Кейд, не бе открит.

— Знам, че е жив — повтори тя, говорейки на Рик. — Знам го. Джон Гомез излезе жив, а той работи точно до моя Леон Той каза, че е изпълзял навън и чул други хора вътре да викат за помощ. Зная, че моят Леон е още там. Може би е затиснат от нещо. Може краката му да са счупени. Но е жив, ЗНАМ ГО!

Рик погледна към отец Ортега и разбра, че и отчето мисли като него — шансовете да намерят Леон Гаракоун жив сред отломките в автогробището на Кейд бяха съвсем нищожни.

Но Доминго Ортега живееше на Форт Стрийт, през две врати от семейство Гаракоун, и винаги бе смятал Леон за добър приятел. Когато госпожа Гаракоун и Джой отидоха при него с молба за помощ, той не можеше да откаже. А сега се опитваше да намери и други доброволци, но никой не искаше да отиде в автомобилното гробище, при онази извънземна машина, кацнала там, и той не ги винеше за това.

— Не си длъжен да идваш — каза на Рик. — Но Леон беше… Леон е мой приятел. Ние ще идем и ще се опитаме да го намерим.

— Недей, Рик — молеше го Палома. — Моля те, недей.

— Помогни ни, човече — каза Джой Гаракоун. — Ние сме братя, нали?

— Стига толкова смърт! — Палома се опита да се изправи, но Миранда я възпря. — Цяло чудо е, че някой е излязъл от там жив! Моля ви, не искайте от моя син да влиза там!

Рик погледна Миранда. Тя поклати глава. Поддържаше мнението на Палома. Той се разкъсваше между това, което смяташе за разумно, и онова, което считаше за свой дълг като водач на кроталите. Законът на бандата гласеше, че ако някой от братята се нуждае от помощ, тя му се дава без колебание. Пое дълбоко от задимения въздух и въздъхна. Целият град миришеше на обгорен метал и горящи гуми.

— Госпожо Гаракоун — каза той, — ще заведете ли баба ми и сестра ми в църквата? Не искам да са сами.

— Не! — Този път Палома се изправи. — Не, за бога, не!

— Искам да идеш с госпожа Гаракоун — спокойно каза той. — Аз ще се оправя.

— Не! Умолявам те! — Гласът й секна и нови сълзи започнаха да се стичат по сбръчканите й страни.

Той отиде до нея и я прегърна.

— Чуй ме. Ако вярваше, че аз съм някъде там и съм още жив, щеше да поискаш някой да ме потърси, нали?

— Има други, които могат да го направят. Не ти!

— Трябва да ида. Знаеш го, защото ти ме научи да не обръщам никога гръб на приятелите си.

— Но те научих и да не бъдеш глупак също! — отвърна тя, но по гласа й Рик разбра, че макар и неохотно, беше приела решението му.

Задържа я в прегръдката си за миг, а после каза на Миранда: „Грижи се за нея“ — и я пусна. Палома сграбчи ръката му, стисна я силно и слепите й очи намериха лицето му:

— Бъди внимателен. Обещай ми.

— Обещавам — каза Рик и тя го пусна. Обърна се към отец Ортега. — Добре. Хайде да свършваме с това.

Госпожа Гаракоун тръгна с Палома и Миранда към Католическата църква на Първа улица. Въоръжен с фенерче, отец Ортега водеше Рик, Зарра и Джой Гаракоун в противоположна посока, по задимената Втора улица, към вдигнатата във въздуха ограда на автомобилното гробище и огньовете отвъд нея.

На края на двора те спряха да огледат картината на разрухата — части от коли бяха нахвърляни на разнородни купчини от метал, от струпаните на едно място гуми се издигаха вълни от черен дим, а някогашните дървени или тухлени постройки бяха или изравнени със земята, или превърнати в купчини отломъци и чакъл.

Всичко това бе в сянката на черната пирамида, чиято основа беше потънала в земята.

— Не бих направил това, което сте си наумили — предупреди ги някой. Мак Кейд седеше на капака на своя мерцедес, пушеше тънка пура и гледаше руините като свален император. Тифус беше клекнал в краката му, а Тетанус седеше на задната седалка. Кейд все още носеше панамената си шапка. Загорялото му лице, виненочервената му риза и панталоните бяха изцапани със сажди. — Нищо вътре не си струва труда.