Робърт МакКамън - Стингър

— А?

— Може да се е добрало до мозъчния център на говора — обясни му Роудс. — Там, където е складиран речниковият запас на индивида. По този начин ще възприеме и акцента.

— Божичко! Искаш да кажеш… че сигурно е влязло в мозъка на Додж? Кат червей или нещо такова?

Ръката на Ванс стисна ловджийската пушка до него. Двамата с Роудс бяха минали през канцеларията да вземат фенерче и шерифът си беше сложил и кобура със заредения трийсет и осем милиметров „Снъбноуз“. На циментовия под, отдясно на Роудс и така, че да му е подръка, лежеше една от винтовките от оръжейния шкаф на шерифа.

— Може би. Не знам как точно би протекъл процесът, но вероятно разчита центъра на говора, както компютърът разчита програма. — Той наклони лъча на фенерчето под друг ъгъл, но отново видя само проблясваща червена пръст и тъмнина. — Каквото и да е това същество, очевидно е високоинтелигентно и работи бързо. И още нещо, в което съм почти сигурен — не е от същия вид като Дофин.

— Откъде разбра? — попита Ванс и подскочи. Онова проклето зелено гущерче отново припкаше наоколо.

— Дофин трябваше да научи езика от самото начало — от азбуката. Другото същество, което Дофин нарича Стингър, използва много по-агресивен процес. — Най-сдържаното изречение на годината, помисли си той. — Смятам, че е убило Додж Крийч или го е затворило някъде, а това, което си видял, е било негова имитация, също както онзи летящ негодник имитираше нашия хеликоптер.

— Имитация? Това мутант ли е или нещо друго?

— Като… точно копие — обясни Роудс. — Андроид, поради липса на по-подходяща дума, защото смятам, че част от онзи странен хеликоптер беше жива. Вероятно онова, което си видял, също е било живо, но в еднаква степен машина и живо същество. Както казах, не знам как работи, но едно нещо е особено интересно — ако Стингър наистина е създал това копие на Додж Крийч, то се е провалил по отношение на зъбите и ноктите.

— О, да, точно така — съгласи се Ванс и си спомни, че беше казал на Роудс за металните игли и сините, назъбени като трион нокти.

— Сигурно има и други, вътрешни различия. Не забравяй, че за него НИЕ сме извънземните. Ако някой ти покаже копие на същество, което не си виждал преди, и ти даде материалите за неговото създаване, съмнявам се дали крайния резултат ще прилича много на оригинала.

— Може и така да е — каза Ванс, — но ми се струва, че това копеле просто е измислило по-добър начин за убиване.

— Да, и това също. — След още едно завъртане на светлинния лъч из дупката вече знаеше какво трябва да се направи. — Ще сляза там долу.

— Ами! Господине, главата ти сигурно е завинтена с ръждиви винтове!

— Това не подлежи на обсъждане. — Роудс огледа мазето с помощта на фенерчето. На една кука в стената висеше навит градински маркуч. — Това ще свърши работа вместо въже. — Лъчът светлина потърси водопроводните тръби. Бяха на близката стена. — Помогни ми да го закрепя около онова там.

Завързаха маркуча със здрав възел и Роудс хвърли свободния край в дупката. Дръпна го няколко пъти, за да се увери, че ще удържи теглото му. После изчака на ръба на дупката докато сърцето му се успокои. Хвърли фенерчето на Ванс.

— Пусни ми това и пушката, когато стигна до дъното.

Разбра, че куражът го напуска. Все още усещаше миризмата от кръвта на Тагарт в ноздрите си и беше целият в кафяви съсиреци и „пикня от скакалец“.

— Аз не бих го направил — мрачно го посъветва Ванс. — Не си струва да те убият.

Роудс изсумтя. Самият той би нарекъл всичко това едно жалко и нещастно приключение, но беше повече от сигурно, че Ванс нямаше да го направи. Тогава не оставаше място за избор и трябваше да тръгне, преди смелостта му да се изпари до капка.

— Хайде сега — каза и увисна с цялата си тежест над дупката. Тръбата изскърца зловещо, но остана закрепена за стената. Роудс се спусна в мрака и след няколко секунди обувките му цопнаха тихо. Беше стигнал дъното. — Окей! — Гласът му отекна два пъти по-силен. — Пусни фенерчето.

Ванс го пусна неохотно. Роудс успя да го хване, въпреки че ръцете му бяха хлъзгави от пот. Бързо направи един кръг със светлината. Около двусантиметров слой бледосива слуз покриваше червената пръст. Беше доста прясна и се стичаше по стените на струйки. Отдясно на Роудс се виждаше тунел, който продължаваше извън обсега на светлината. Устата му пресъхна, като си представи размерите на онова, което беше копало. Тунелът беше почти метър и осемдесет висок и около метър и половина широк.