Робърт МакКамън - Стингър

Нямаше отговор.

Дофин се изправи. Нещо в центъра й я болеше, а в устата си усещаше киселия вкус на свинско с боб. Обезумялото от мъка човешко същество се обърна и тръгна, олюлявайки се, към разрушеното място за ритуали.

— Спрете го! — Гласът на Дофин отекна толкова силно, че накара Ал Фанчър да стисне Брет за рамото.

— Няма я, Джон. — Дженингс се опита отново да стане, но пак не успя. Краката му бяха леденостудени и сякаш до глезените бяха инжектирани с новокаин. — Видях я да пада долу.

— Не, не си! — освободи се Брет. — Тя е добре! Ще я открия!

— Стингър я взе — каза Дофин и Брет се сви като ударен. Тя разбра, че това човешко същество беше загубило друго, любимо същество. Отново я прониза болка. — Съжалявам. — Посегна към него.

Брет се наведе и взе един камък.

— Ти го направи! Ти уби моята Дорис! — Пристъпи напред, но Дофин разбра намерението му. — Някой трябва да те убие! — изсъска той. — Не ме интересува, че се криеш под образа на малко момиченце! За бога, сам ще те убия! — Запрати камъка, но Дофин беше по-бърза и ловко го избегна.

— Моля те — каза тя и заотстъпва назад по улицата, вдигнала ръце да се прикрие. — Моля те, недей…

Ръката му стисна по-голям камък.

— Не! — извика Дженингс, но Брет го хвърли.

Този път я удари по рамото. От болката очите й се напълниха със сълзи. Не можеше да види, нито да разбере какво ставаше.

— Проклета да си! — извика Брет и започна да се приближава към нея.

Тя се запрепъва, но успя да се задържи да не падне. После се оттласна далеч от човешкото същество чрез сложното движение на мускули и кости, наречено бягане. Всяка крачка й причиняваше болка, но Дофин не спираше да бяга, въпреки страданието, което изпитваха и тя, и тялото на приемницата й.

— Почакай! — извика Дженингс, но Дофин изчезна в мъглата от дим и прах.

Брет направи няколко крачки след нея, но беше направо съсипан и краката му изневериха.

— Проклета да си! — пак извика той след нея. Постоя със стиснати юмруци, после се обърна към останките от църквата и започна да вика Дорис с ридаещ глас.

Дон Рингуълд и Джо Пиърс помогнаха на Дженингс да се изправи. Той усещаше краката си като безполезни чукани от плът и кости. Сякаш онова, което го бе сграбчило, бе изпило кръвта и бе разрушило нервите им. Налагаше се да отпусне тежестта си върху двамата мъже, за да не се строполи отново.

— С църквата е свършено — каза Дон. — Къде да идем сега?

Дженингс поклати глава. Каквото и да беше онова, дето се появи изпод църквата, едва ли щеше да се затрудни да направи същото, в която и да е къща в Пъкъл, както и на улицата. Той усети гъделичкане в стъпалата, очевидно нервите му се съживяваха. Забеляза светлини сред мъглата и се досети откъде идваха.

— Ей там! — каза и махна към блока с апартаменти в дъното на улица „Травис“. С армираните прозорци на първия етаж и основите, положени върху здрав скалист пласт, това място щеше да се окаже костелив орех за Стингър. Поне се надяваше да е така.

От къщите наоколо се стичаха разтревожени от шума и писъците хора и тръгваха след двамата, които подкрепяха Дженингс. Останалите богомолци също се запътиха към единственото здание, което все още излъчваше електрическа светлина.

След няколко минути кметът Брет избърса носа си в ръкава, обърна гръб на развалините и последва тълпата.

— Фенерче — каза полковникът и Ванс му го подаде.

Роудс се наведе, коленичил върху напукания под на мазето насочи светлината в дупката. Тя беше дълбока около три метра и червената почва блестеше, сякаш по нея бе минал огромен охлюв.

— Той седеше в люлеещия се стол там горе — повтори за трети път Ванс и махна към дупката над главите им. — Искам да кажа ТО. Каквото и да беше… щото сто процента не беше Додж — шепнеше Ванс. Отвътре му кипеше, а кожата на тила му бе настръхнала. На светлината на фенерчето видяха, че нищо не се криеше в мазето на Крийч, като изключим малкото зелено гущерче зад пералната машина. — ТО знаеше АНГЛИЙСКИ. Говореше като тексасец. Откъде, по дяволите, би могло да научи как говорим?

Роудс огледа стените на дупката и видя една прекъсната тръба, намазана с нещо подобно на желе. Горчиво-сладка химическа миризма — подобно праскови, загнили на ярко лятно слънце — лъхна от дупката и подразни ноздрите му.

— Имам две теории, ако държиш да ги чуеш — каза той.

— Давай.

— Едната е, че съществото е контролирало земните сателити и е научило езика ни. Но това не обяснява тексаския му акцент. Според втората то по някакъв начин е проникнало в говорния център на човека.