Робърт МакКамън - Стингър

— Това е кръвта на Христос — напевно каза преподобният, докато привършваше с разливането на свещения гроздов сок. — С тази кръв сме единни и обновени. — Той отвори една кутия със солети и започна да ги чупи в един поднос. — А това е тялото на Христос, което е преминало от тази земя в Божието царство, за да бъде вечен животът на земята. — Той се обърна към паството. — Каня ви да участвате в Светото причастие. Да се помолим ли?

Дофин наблюдаваше как другите наведоха глави, а човекът на подиума затвори очи и започна да говори тихо и напевно.

— Господи, молим за твоята благословия на това причастие. Укрепи вярата ни в този час на изпитания. Не знаем какво ни носи утрешният ден, но се страхуваме и не знаем какво да правим. Непосилно е за нас да проумеем това, което става с нас и нашия град…

Докато молитвата продължаваше, Дофин слушаше внимателно гласа на мъжа и го сравняваше с тези на Том, Джеси, Роудс и Сардж. Разбра, че всеки глас беше уникален по свой собствен, прекрасен начин. Нейната накъсана реч бе далеч от правилното произнасяне. Този човек на подиума превръщаше говоренето в песен. Това, което отначало смяташе за груб гърлен език, сега я изненадваше с многообразието си. Разбира се, един език беше дотолкова добър, доколкото можеше да предаде някакво значение и тя все още срещаше голяма трудност с разбирането, но звучността му направо я очарова. И малко я натъжи. Имаше нещо неописуемо самотно в човешкия глас — като зов от тъмнина към тъмнина. Какво безкрайно разнообразие от гласове притежаваха човешките същества! Ако всеки глас на тази планета беше единствен по рода си, само това чудо беше достатъчно, за да я смае.

— … но пази ни, мили Боже, и бъди с нас и нека се изпълни волята ти. Амин — свърши Дженингс. Той взе подноса с малките пластмасови чашки със сок в едната ръка, а подноса с натрошените солети — в другата, и започна да минава от човек на човек и да предлага причастие. Кметът Брет и съпругата му бяха първи. Следваха Дон Рингуълд, собственик на дрогерията Рингуълд, съпругата му и двете му деца. След това бяха Айда Слатъри, Джил и Мейвис Локридж. Преподобният Дженингс продължи по пътеката между редовете и докато раздаваше причастието, тихо повтаряше: „С това приемаш кръвта и тялото на Христос.“

Една жена пред Дофин започна да плаче и съпругът й я прегърна и притисна към себе си. До тях седяха две малки момченца. Едното гледаше уплашено и с широко отворени очи, а другото се бе обърнало и втренчило в Дофин. Отвъд пътеката една възрастна жена затвори очи и вдигна трепереща ръка към фигурата над подиума.

— С това приемаш кръвта и… — Дженингс спря. Пред себе си виждаше прашното лице на момиченцето на Том и Джеси. Обхвана го ужас. Това беше извънземното същество, което полковник Роудс търсеше. — … тялото на Христос — продължи той, предлагайки гроздовия сок и трохите на хората от предния ред. После застана до нея и тихо каза: — Здравей.

— Здравей — отвърна тя, имитирайки мелодичния му глас.

Дженингс се приведе и коленете му изпукаха.

— Полковник Роудс те търси. — Очите на момиченцето грейнали на светлината от свещите, се насочиха напрегнато към него. — Знаеше ли това?

— Пред-по… — Тя се спря. Искаше да опита отново — по-плавно и с човешка интонация, а не сричкувано по Уебстър. — Предполагах.

Дженингс кимна. Пулсът му се учести. Фигурата пред него приличаше на Стиви Хамънд по всичко, освен по стойката. Седеше вдървено, несвикнала с начина, по който се свързваха костите, а десният й крак беше сгънат под нея. Ръцете й висяха отстрани на тялото. Гласът беше почти като на Стиви — само дето беше по-пронизителен, сякаш имаше флейта, заседнала в гърлото. — Мога ли да те заведа при него?

На лицето й се изписа уплаха, но бързо изчезна и чертите й отново замръзнаха.

— Трябва да намеря изход — каза тя.

— Искаш да кажеш врата?

— Врата. Изход. Бягство. Да.

„Изход — помисли си той. — Сигурно говори за силовото поле.“

— Може би полковник Роудс може да ти помогне.

— Не може. — Тя се поколеба, после опита отново. — Той не може да ми помогне да намеря изход. Ако не мога да напусна, ще има много болка.

— Болка? Кого ще наранят?

— Джеси. Том. Рей. Теб. Всички.

— Разбирам — каза той, макар че нищо не разбираше. — А кой ще причини тази болка?

— Онзи, който пристигна тук да ме търси. — Очите й не трепкаха. Дженингс си помисли, че нещо в тях изглеждаше много старо. Като че ли дребна старица седеше пред него в образа на малко момиченце. — Стингър — каза тя. Думата се — отрони от устата й с ужасно отвращение.