Робърт МакКамън - Стингър

— Добре, няма значение. — Селесте изгледа продължително пирамидата и тръгна към клиниката.

Госпожа Сантос продължи в обратна посока.

В къщата на Сардж Денисън срещу Баптистката църква, където преподобният Дженингс провеждаше молитва, Дофин стоеше до стола, в който се беше проснал Сардж.

Това е наистина любопитно — мислеше си Дофин. Съществото поемаше безвкусната материя, наречена свинско с боб, от кръгъл метален съд посредством четиризъб инструмент, когато изведнъж произведе експлозивен шум в дъното на стомаха си, отпусна глава назад и затвори очи. „Ще си почина няколко минути — беше й казало то. — Не съм онова, което бях. Ти прави компания на Скутър, чуваш ли?“ И не след дълго от полуотворената уста на съществото започна да излиза някакъв бръмчащ звук, сякаш вътре беше мушната някаква машинка. Дофин се приближи и надникна, но не успя да види нищо друго освен странните костни уреди, наречени зъби. Това беше още една загадка.

Стомахът й тежеше. Съдът със свинско и боб, което Сардж беше отворил и предоставил на нея, беше празен и лежеше на масата до инструмента, който беше използвала. Храненето в този свят беше едно непрестанно насилие срещу разум, зрение и най-вече воля. Беше изненадана, че тези същества могат да тъпчат такъв лигав фураж в системите си. До стола на Сардж лежеше дълъг жълт плик от твърд лъскав материал, а на плика беше написана загадъчната дума „Пържени резенки“. Сардж беше споделил хрускавите хранителни заврънкулки с нея и за Дофин те бяха донякъде приятни, но сега вътрешността на устата й пресъхваше. Изглежда, винаги имаше по нещо, което да те безпокои на този свят. Може би безпокойството беше от първостепенно значение за мотивация при този биологичен вид.

— Ще се опи-там да на-меря изход сега — каза му тя. — Бла-годаря за ед-ливите про-дукти.

Сардж се размърда и сънено отвори очи. Видя Стиви Хамънд и се усмихна.

— Банята е отзад — каза и се нагласи за по-дълга дрямка.

Този чужд език беше истинска загадка. Бръмченето на съществото Сардж се поднови и Дофин излезе навън в топлия мрак.

Във въздуха се носеше нещо мътно, по-гъсто, отколкото когато дойдоха тук преди известно време. Тогава беше видяла двете летящи машини да фучат в небето и беше наблюдавала двубоя им. Не беше разбрала какво точно става, но реши, че е нещо обичайно. Имаше хора по улиците, които също стояха и наблюдаваха, а някои дори издаваха високи пискливи звуци, които тя бе възприела като признаци на тревога. После, когато битката свърши и оцелялата машина падна с горяща опашка, една мисъл загложди Дофин: СТИНГЪР.

Сардж прояви любезност към нея и беше приятен, но все пак необходимостта да намери изход я зовеше. Погледът й обходи небето и виолетовия капан, в който бяха хванати тя и човешките същества. Знаеше откъде идва захранването на силовото поле и кой го направлява. Усети напрежение, сякаш нещо в нея беше на границата на спукването, а мускулът-помпа в центъра на тялото й набра скорост. Безнадеждно — мислеше си тя, като оглеждаше решетката от хоризонт до хоризонт. Няма изход! Безнадеждно!

През мъглявата пелена, която висеше над улиците, забеляза проблясъка на някаква светлина. Беше разноцветна и подканяща. Ако светлината можеше да носи надежда, тази го правеше. Тръгна към Баптистката църква в Пъкъл, през чийто прозорец с цветно стъкло се процеждаше светлината. Вратата беше отворена. Дофин надникна вътре.

Малки бели пръчици с пламъчета на върха осветяваха интериора, а в срещуположния край имаше две метални структури, на всяка от които стояха по шест от тези пръчици. Дофин преброи, съгласно грубата земна математика, четиридесет и шест човешки същества, които седяха на дълги пейки и високи облегалки, с лице към издигнат подиум. Някои от тях бяха навели глави и сплели пръсти. Мъж с лъскава глава стоеше на подиума и, изглежда, разливаше нещо от един голям съд в по-малки, поставени на метален поднос.

На стената над подиума имаше нещо любопитно — отвесна линия, пресечена от по-къса хоризонтална, а в центъра фигура на човешко същество, увиснало с разперени ръце. На главата на съществото имаше някаква растителност, оплетена в окръжност, лицето му беше вдигнато към тавана. В нарисуваните очи се четеше молба. Те бяха отправени надалеч, отвъд пределите на тази постройка. Дофин чу болезнен шум сред седналите на пейките хора — май се наричаше „ридание“. Висящата фигура показваше, че това, изглежда, беше място за инквизиции, но проявяваните чувства бяха смесени. Имаше тъга и болка, но и нещо друго. Не можеше със сигурност да определи какво бе то. Може би беше надеждата, която тя смяташе за изгубена. Тук се долавяше определена сила, нещо като колективен ум, насочен само в една посока. Мястото създаваше чувство за сигурност, беше като надеждно убежище. Накрая, докато наблюдаваше как мъжът на подиума приготвя съдовете с тъмночервената течност, се досети, че това бе място за ритуали. Но коя беше фигурата, окачена в центъра на двете пресечени линии, и какво беше нейното предназначение? Дофин влезе в сградата, отиде до най-близката пейка и седна. Нито Хейл Дженингс, нито кметът Брет, който седеше на първата редица пейки с жена си Дорис, я видяха да влиза.