Робърт МакКамън - Стингър

— Ти, копеле — прошепна той и си помисли, че някой вътре в пирамидата — същество или същества — може би си казваше същото за него на своя чуждопланетен език.

— Видях го! — дърдореше право в лицето на полковника някакъв жилест старец с побеляла коса и златен зъб. — Видях го да излита оттам, да, сър!

Обемиста жена в работен гащеризон побутваше Гънистън в ребрата с върха на обувката си за тенис.

— Мъртъв ли е? — попита тя. Гънистън изведнъж се изправи и жената отскочи пъргаво назад.

Прииждаха и други хора, привлечени от горящия хеликоптер. Роудс прокара ръка през косата си. После се озова седнал, подпрял гръб на грубата каменна стена на „Книжният замък“, без да си спомня как е подгънал колене. Усещаше миризмата на кръвта на Тагарт по себе си, но имаше и друга миризма — на някаква киселина. Тя го върна назад в младостта му, сред зелените хълмове на Южна Дакота, където през един слънчев следобед ловеше скакалци. Спомни си острата миризма на тютюневокафявата течност, която скакалците пръскаха върху ръцете му. Нарече я скакалецова пикня. Е, сега беше покрит целият с нея и самата мисъл предизвика мрачна усмивка, която бързо изчезна, щом си спомни как бе разкъсано тялото на Тагарт.

— С твоята птица е свършено — мъдро отбеляза старият глупак. Нова вълна пламъци се издигна от обгорялата машина.

— Оставете ги на мира, по дяволите! Отдръпнете се, веднага! — Ед Ванс си проправяше път през тълпата зяпачи. Беше изприпкал от улица „Селесте“ и дори това късо разстояние го бе накарало да се задъха и почервенее. Като видя облените в кръв Роудс и Гънистън, спря като закован. — Велики боже! — Огледа се за двама здрави мъже. — Ханк! Ти и Били елате да ми помогнете да ги отнесем до клиниката!

— Добре сме — каза Роудс. — Само малко сме нарязани, това е всичко. — Видя малки късчета стъкло да блестят, забити по ръцете му, и си представи дългата манипулация по ваденето им с пинсета. Имаше дълбока рана на брадичката и още една на челото, която наистина го болеше, но щеше да се наложи да почакат. — Пилотът ни не оцеля. — Обърна се към Гънистън: — Добре ли си?

— Да, струва ми се.

Гъни беше предпазен от повечето стъклени късове, защото седеше отзад, но беше порязан на няколко места по ръцете и един отломък, дълъг около пет сантиметра, се бе забил в лявото му рамо. Той го хвана, издърпа го и го хвърли настрана.

Роудс се опита да стане, но краката му изневериха. Едни по-млад мъж му помогна да се изправи.

— Вече съм стар за тези работи — каза Роудс.

— Да, и остарявам с всяка проклета минута! — Ванс беше наблюдавал въздушния двубой и беше сигурен, че хеликоптерът ще се разбие или в къщите на Пъкъл, или в Първа тексаска банка. Погледна към мястото, където се беше забило летящото чудовище. Видя лигавата течност да се стича надолу и си спомни как съществото в кожата на Додж Крийч бе погледнало през прозореца с думите „Не ми харесва това нещо.“ — Слушайте, полковник. Трябва да поговорим. Още сега.

Роудс внимателно раздвижваше схванатите си ръце.

— Надявам се да проявите разбиране и да оставим разговора за по-късно.

— Не, сър. Веднага.

В гласа на шерифа се долавяше тревога, която не убягна от вниманието му.

— Какво има?

— По-добре да повървим надолу по улицата. — Ванс му махна да го последва и Роудс закуцука вдървено след него по Коубър Роуд.

От хеликоптера все още изригваха черен дим и огнени езици. Помисли си, че усеща мириса на горящото тяло на Тагарт. Когато се отдалечиха достатъчно, за да не ги чува тълпата, Ванс каза:

— Мисля, че ми се случи нещо, което наричат близък контакт. Преди около двайсет минути срещнах някого, който приличаше на Додж Крийч… само че не съвсем, и съм сигурен, че не беше той.

Роудс го изслуша, без да го прекъсва, като същевременно се опитваше да се отърси от шока, в който непрекъснато изпадаше при спомена за посивялата ръка и обезобразеното тяло. Сега живите имаха значение и ако онова нещо в черната пирамида можеше да прокопава тунели под реката и къщите на Пъкъл, значи можеше да се появи където си поиска. Каквото и да беше то, явно беше решило да превърне това парче тексаска пустош в бойно поле.

— Какво, по дяволите, ще правим? — попита Ванс накрая.

— Със сигурност не можем да избягаме — каза тихо Роудс. — Няма къде. — Спомни си думите на Дофин „АЗ ЖЕ-ЛАЯ ДА НА-ПУСНА“ и какъв панически ужас я бе обзел, щом разбра, че нямат междузвездни кораби. Беше ги умолявала да я отведат. Сигурно е знаела, че другият космически кораб е по петите й. Но по каква причина? И кой — или какво беше онова, което Дофин наричаше Стингър?