Робърт МакКамън - Стингър

Подът се свличаше с бясна скорост, редиците пейки се цепеха с такава пукотевица, сякаш имаше стрелба, пукнатини тръгнаха нагоре по стените като змии. Дървените греди на покрива се чупеха и падаха тежко, а оцветените стъкла на прозорците дрънчаха. Стените се тресяха в основите си.

Някои от свещите бяха подпалили килима близо до олтара. Колебливите пламъци хвърляха гротескни сенки, докато хората се бореха да излязат през вратата или да се покатерят през прозорците. Дженингс грабна Дофин и я взе на ръце, както би направил с всяко друго дете. Усети как сърцето й препускаше лудо. Подът пропадна и под госпожа Еверет. Тя се задържа за остатъците от една разцепена пейка и Дженингс хвана ръката й, за да я издърпа.

Преди обаче да успее да направи нещо, госпожа Еверет се сгромоляса долу с такава сила, че почти измъкна ръката му и ябълката й. Чу сподавения й писък и си помисли: Нещо я дръпна.

— НЕ! НЕ! — крещеше Дофин и се мъчеше да се измъкне от човешката прегръдка. Вътрешностите й горяха от гняв и ужас — това, което ставаше тук, беше заради нея. Писъците я изпълваха с мъчителна болка. — ПРЕСТАНИ! — извика тя, но знаеше, че онова под пода няма да я чуе и че то няма милост.

Дженингс се обърна и тръгна към вратата.

Направи две крачки… и подът се разтвори пред него.

Падна и размаха ръце да се хване за нещо. Дофин беше увиснала на шията му. Докопа ръба на една счупена пейка. Треските се забиха в дланите му. Краката му търсеха опора, но такава нямаше. Една греда се сгромоляса толкова близо до него, че усети полъха от падането й по лицето си. Долови, че нещо огромно се надига с вълнообразни движения под него. И веднага след това го почувства — студена лепкава влага, която обгръща краката му до глезените. Само след секунди щеше да бъде дръпнат долу, както госпожа Еверет. Раменните му мускули направо се подуха от усилието да се надигне заедно с Дофин. Вакуумът около глезените го всмукваше с такава сила, че имаше опасност да го откъсне от кръста. Той зарита като обезумял, освободи единия си крак, после другия и със сетни напъни успя да се вдигне върху ръба на пропадащия под. Изправи се и хукна. Когато покривът започна да пропада, вече беше прекосил прага. Навън се спъна в някакво пълзящо тяло и се просна върху песъчливата поляна. Дясната му половина пое удара, а той пусна Дофин и се претърколи, за да не я смачка. Остана по гръб, зашеметен и задъхан. В това време стените на църквата не издържаха и част от покрива се срути. През пукнатините излезе прах — като последно издихание на умиращ. Църковната камбанария също се срути и останаха да стърчат само камъни. Стените се разтресоха още веднъж, дървените греди изпищяха като ранени ангели и накрая всичко утихна.

Свещеникът се изправи бавно. Очите го смъдяха от вихрушките прах, от които дробовете му едва процеждаха въздух. Погледна настрани и видя Дофин, седнала като парцалена кукла, с изкълчени под нея крака. Тялото й се тресеше сякаш нервите й бяха отказали да функционират.

Дофин знаеше колко близо до целта бе стигнал преследвачът. Вероятно бе усетил струпването на хора на това място и бе нападнал, за да демонстрира силата си. Не можеше да знае, че и тя се намира там. Размина се с него на косъм. А някои от хората не можаха. Огледа се и бързо преброи фигурите, забулени в прах. Излязоха трийсет и девет. Стингър беше взел седем. Възелът от мускули в центъра й не преставаше да блъска като чук. Усети, че лицето й ще се пръсне. Седем унищожени форми на живот само защото бе катастрофирала върху една малка планета, от която нямаше изход. Капанът бе щракнал и всякакви опити за бягство бяха безполезни…

— Ти направи това! — Нечия ръка я стисна за рамото и я дръпна така, че я изправи на крака. И в гласа, и в допира личеше гняв. Краката й все още се огъваха и човешката ръка я разтърси с безумна ярост.

— Ти направи това, ти, малка… извънземна кучко!

— Джон! — каза Дженингс. — Пусни я!

Брет я раздруса отново, още по-силно. Малкото момиченце сякаш беше направено от гума и това още повече го вбеси.

— Ти, проклето НЕЩО! — крещеше пронизително той. — Защо не се върнеш откъдето си дошло?

— Престани! — Свещеникът се опита да се надигне, но остра болка прониза рамото и гърба му. Той се вгледа вцепенен в краката си. Нямаше обувки, а целите му чорапи бяха в сива слуз.

— Мястото ти не е тук! — извика Брет и я блъсна грубо. Тя се препъна заднишком, загуби равновесие и падна. — О, Боже… о, Исусе — стенеше кметът с пожълтяло от прах лице. Огледа се и видя, че Дон и Джил Рингуълд и двамата им сина се бяха измъкнали, както и Айда Слатъри, Стан и Кармен Фрейзиър, Джо Пиърс, семейство Фанчър, Лий и Уанда Клеменс… — Дорис… къде е жена ми? — Обзе го нова паника. — Дорис! Скъпа, къде си?