Робърт МакКамън - Стингър

Според разказа на Ванс това беше въпросът, който задаваше съществото, наподобяващо Додж Крийч. Сега със сигурност знаеше, че онова там в тъмното не беше никаква откачена старица.

— Какъв Приемник? — попита Роудс.

— ГОСПОД ДЪВЧЕ ЛЪЖЦИТЕ И ПОСЛЕ ГИ ИЗПЛЮВА — изкрещя гласът. — Знаеш какъв Приемник! Кой е той?

— Не знам — отговори и отново започна да отстъпва. Краката му шляпаха в слузта.

— Полковник? — Беше гласът на Ванс, отекващ в тунела зад него. — Добре ли си?

— Добре ли си? — изимитира го ужасният глас отпред. — Къде отиваш, полковник Мат Роудс от Военновъздушните сили на Съединените щати? Обичай ближния си като себе си. Изгаси този горещ дяволски жезъл и нека си направим чаено парти.

Фенерчето — досети се Роудс. — Страхува се от фенерчето.

— Непослушно, непослушно момче! Ще те нашибам хубавичко. — Звучеше като някаква побъркана бабичка на бързи обороти.

Роудс продължи да отстъпва, но вече доста по-бързо. Онова нещо не проговори отново. Всичко, което му се искаше в този момент, беше да се измъкне от този тунел, но не смееше да се обърне и да тича. Фенерчето държеше онова на разстояние, може би нещо, свързано с дължината на вълните на светлината, излъчвана от електрически източник. Ако очите на извънземното не бяха излагани на такава светлина досега, тогава…

Роудс спря. Защо онова не продължаваше да го дразни? Къде, по дяволите, беше то? Погледна през рамо и бързо светна натам. Нямаше нищо. Капка пот се стече в окото му и започна да го смъди.

В следващия миг се чу шум от разпукване на земята. Той се завъртя светкавично и видя две мършави дълги ръце с назъбени като трион нокти да излизат от пода. Онова изпълзяваше нагоре като хлебарка. Бялата коса беше червена от тексаската пръст, шарената рокля висеше на олигавени дрипи, лицето на старата жена бе мазно и лъскаво. Зъби като игли просветнаха като син огън в устата му, щом Роудс насочи фенерчето в мъртвите изцъклени очи.

— Непослушно момче! — изпищя пронизително онова и прикри с едната ръка лицето си, а с другата замахна злобно към Роудс.

Той отстъпи назад и натисна спусъка. Откатът беше толкова силен, че без малко да го събори. Куршумът раздра сивата буза. Роудс стреля отново, но пропусна, а след това съществото се спусна след него, като прикриваше с една ръка очите си и мяташе глава, незнайно дали от гняв или от болка.

Другата ръка стисна лявата му китка. Два метални нокътя се забиха в месото му. Знаеше, че ако изгубеше фенерчето, с него беше свършено. Чу се да пищи. Ръката притежаваше съкрушителна сила и китката му всеки момент щеше да се счупи.

Роудс тикна дулото на пушката в свивката на лакътя на съществото и дръпна спусъка. После още веднъж. И още веднъж — този път успя да издърпа ръката си. От устата на онова се разнесе рев, подобен на свистенето на въздух, който излиза през пукнат паропровод.

Онова рязко се обърна и закрило очи, изприпка с приведен гръб надолу по тунела. Просна се на пода и започна трескаво да копае с ръце и крака, хвърляйки влажна пръст върху Роудс. След пет секунди се беше заровило наполовина в земята.

Роудс не можеше да гледа повече. Нервите му не издържа и той хукна назад.

Ванс беше чул крясъците на някаква старица, изстрелите на пушката, а също и един писък, от който косите му настръхнаха. Сега чуваше, че някой долу тича и стъпките му шляпат в онези лайна в тунела. А ето и задавеното: „Издърпай ме!“

Ванс започна да тегли маркуча, а Роудс се закатери по него, сякаш го гонеха дяволи. Успя да се справи и с последния метър, стисна строшения бетон и се измъкна от дупката на четири крака. Изпусна фенерчето, което беше мушнал под мишница, и то се търкулна на пода.

— Какво стана? Велики Боже, какво стана? — Ванс посегна за фенерчето и го насочи към лицето на полковника. То представляваше тебеширена маска с две горящи огънчета от цигара вместо очи.

— Добре съм. Добре. Добре съм — каза Роудс, но беше замръзнал и лепкав и от него се стичаше такава пот, че знаеше, че е на косъм от полудяването. — Светлината. Не я харесва. Никак! Прострелях го. Наистина го прострелях!

— Чух изстрелите. По какво стре… — Гласът му се задръсти и секна. Беше видял нещо на светлината на фенерчето. Започна да му се повдига.

Роудс вдигна лявата си ръка. На китката му висеше сива ръка, откъсната до лакътната свивка, и два от пръстите й бяха забили металните си нокти, а останалите го стискаха здраво. От краищата на разкъсаната тъкан се точеше бледосива течност.