Робърт МакКамън - Стингър

— Ще изригна като вулкан, човече!

Обърна се и побягна на няколко метра, навел глава към земята. Рик стисна зъби, отмина мъртвеца и се поспря, за да изчака гаденето да премине. Оправи се, слава богу. Беше готов за работа. Зарра се върна с прежълтяло лице.

Започнаха да търсят сред руините на отделението за двигатели, като разчистваха планини от тухли. След десет минути Ортега откри още един мъртвец. Беше Карлос Хермоса бащата на Рубен. От начина, по който беше изкривено тялото, Ортега разбра, че вратът и гръбнакът му бяха счупени. Прашен и запотен, Джой се вгледа за миг в трупа и мълчаливо продължи да работи. Ортега направи кръст над трупа и пак се зае да разчиства тухли.

Работата беше тежка. На Рик му се струваше, че цялата сграда — една дванайсетметрова постройка с плосък покрив — беше хлътнала върху себе си. Премести едно парче тръба и веднага се търкулнаха няколко парчета от тухли заедно с обгоряла гуменка. Отначало си помисли, че в нея има крак, но беше празна. Собственикът й или беше затрупан, или хвръкнал във въздуха.

Попадна на метална греда и Зарра му помогна да я премести. След като я положиха настрана, Зарра го погледна и каза тихо:

— Чуваш ли това?

— Кое?

— Слушай!

Рик се напрегна, но чуваше единствено касетофона на Кейд.

— Остави. Вече не го чувам. — Зарра влезе сред руините и се заослушва да разбере откъде беше дошъл звукът. Наведе се, разчисти още тухли и отломки. И изведнъж: — Ето! Чу ли това, човече? Ела оттук!

— Не чух нищо.

Рик отиде при Зарра и зачака. Минаха няколко секунди и тогава… приглушен и неясен звън от удар на метал в метал. Чуваше се равномерно отнякъде дълбоко под руините. Разбра, че някой праща сигнали.

— Хей, отче! — извика. — Насам!

Ортега и Джой притичаха бързо. Дрехите и кожата им бяха покрити с тънък слой прах. Зарра вдигна парче тръба и с него удари една тухла няколко пъти. Всички чуха как в отговор отдолу се почука. Ортега застана на колене и насочи фенерчето сред тухлите, търсейки празно пространство. Зарра продължи да сигнализира и непрекъснато му отговаряха.

— Аз съм Доминго Ортега — извика свещеникът. — Можете ли да ме чуете?

Изчакаха, но не чуха отговор.

— Помогнете ми — каза Ортега.

Всички започнаха да работят трескаво и да проправят път надолу. Разчистиха около метър висока купчина натрошена зидария. Само след няколко минути ръцете им бяха ожулени до кръв, а порязванията по ръцете на Рик направо кървяха.

— Стойте! — каза Ортега и се наведе напред. Ослуша се. Отново последва дрънкане на метал. Някой удряше с чук върху тръба. — Чувате ли ме там долу?

До тях достигна слаб, дрезгав шепот:

— Да! О, божичко, да! Измъкнете ни оттук!

— Кои сте? Колко сте?

— Трима! Аз съм Грег Фрекнър! Уил Барнет и Леон Гаракоун също са тук, долу.

— Тате! — изкрещя Джой и по страните му започнаха да се стичат сълзи. — Тате, аз съм, Джой!

— Ние сме долу в работната шахта, а върху нас са се вклинили всякакви боклуци — продължи Фрекнър. — Но виждам фенерчето ви.

— Ранен ли си?

— Мисля, че ръката ми е счупена. И ребрата ми нещо не са наред. Уил храчи кръв, а Леон отново припадна. Мисля, че краката му са смазани. Какво ни удари, бомба ли?

Ортега им спести отговора.

— Можете ли изобщо да се движите?

— Малко, доста е тясно тук. С дишането всичко е нормално.

— Добре. — На Ортега му стана ясно, че ще е необходима повече мускулна сила, за да ги изтеглят. — Сега се успокойте. Ще трябва да се върнем за кирки и лопати.

— Правете каквото трябва, човече! Слушай… можете ли да оставите фенерчето така, че да го виждам. Непрекъснато ми се струва, че нещо копае отдолу. Сякаш е точно под нас. Страх ме е от плъхове. Става ли?

— Става. — Ортега вклини фенерчето между две тухли, така че лъчът му да свети долу в празното пространство. — Ще се върнем! — обеща той, хвана Джой за раменете и го изправи на крака.

Тръгнаха назад през двора под виолетовото сияние и неподвижните черни облаци и Рик отново изпита същото неприятно усещане, че е наблюдаван. Обърна се към пирамидата.

Някакъв мъж стоеше на пет-шест метра от тях. Беше висок и слаб, с широки рамене. Стоеше леко прегърбен и ръцете му висяха сковано отстрани на тялото. Не можеше да види добре лицето му, но забеляза, че беше мокро. Мъжът носеше тъмни панталони и раирана риза с къси ръкави. Дрехите му бяха изцапани с пръст. Той просто стоеше и ги наблюдаваше, наклонил леко глава на една страна.

— Отче? — каза Рик.