Робърт МакКамън - Стингър

Рик почти се затича, но се опасяваше, че краката му бяха твърде слаби и ще падне по лице. Започна да ходи, като се мъчеше да следва пътя, по който беше дошъл. Димът се разтваряше пред него и се затваряше зад гърба му. Смътно съзнаваше, че върви напосоки, но не можеше да се отърси от ужаса при спомена за това как чудовището беше убило отец Ортега и беше преследвало самия него.

Излезе от гробището за коли на десетина метра северно от мястото, където бяха влезли. Нямаше представа колко време му беше отнело това. Продължи да върви на юг покрай падналата ограда и накрая видя мерцедеса на Мак Кейд пред себе си.

Тетанус започна бясно да лае и да се изправя на задните си крака върху седалката. Зарра седеше на паважа и трепереше. Беше свил колене под брадичката си и притискаше с две ръце камшика към гърдите си. Той вдигна глава и видя Рик. Изсумтя изненадано и с мъка се изправи на крака.

Мак Кейд стоеше в края на двора и така стискаше трийсет и осем милиметровия си пистолет, че кокалчетата на ръцете му бяха побелели. Той се извърна рязко и насочи пистолета към фигурата, която току-що бе изникнала от дима. Преди около петнайсет минути Джой Гаракоун бе профучал край него с такъв писък, че бе надвикал дори касетофона му. Скоро след това се беше появил Зарра и беше избърборил нещо за опашато чудовище, което убило Доминго Ортега.

— Стой! — извика Кейд с разширени от уплаха очи. — Спри на място!

Рик го послуша. Залитна, без малко да падне.

— Аз съм — каза той.

— Къде е Ортега? — Привидното хладнокръвие на Кейд се беше изпарило. В гласа му се долавяше страхът на малко момче. — Какво стана със свещеника, човече? — Той не махаше пръста си от спусъка.

— Мъртъв е. Там някъде. — Рик махна с тежка като олово ръка.

— Казах ви да не ходите там! — изкрещя Кейд. — Нали? Казах ви да не го правите, глупаци такива! — Той се взря в тъмнината да търси Тифус. Преди няколко минути кучето с лай и ръмжене се беше втурнало натам и не се бе върнало. — Тифус! — викаше го. — Върни се, момчето ми!

— Трябва да предадем нещо на Ванс — каза Рик. — ТО иска да ГО види.

— Тифус! — Кейд направи три крачки, но не се осмели да продължи. Бодлива тел се закачи за панталона му и по лицето му избиха едри капки пот. — Тифус! Хайде, ела!

Тетанус продължаваше да лае. Кейд обикаляше покрай телта, викайки Тифус. Гласът му започна да трепери от напрежение.

— Казах, че трябва да потърсим Ванс! — повтори Рик. — Веднага!

— Трябва да намеря кучето си! — извика Кейд. Лицето му беше посърнало. — Нещо се е случило с Тифус!

— Остави кучето! Отец Ортега е мъртъв. Трябва да кажем на шерифа.

— Казах ви да не влизате там! Казах ви, че всички сте откачили! — Кейд усети, че го обзема слабост. Чувстваше се като слънце при слънчево затъмнение. Богатството му от коли се беше превърнало в боклук и този дим му намирисваше на изгорели синдикални пари и кожа — неговата. — Тифус! — изкрещя с прегракнал глас. — Върни се!

Гласът му отекна над развалините. От добермана нямаше и следа.

— Ще ни закараш ли до Ванс или не? — попита го Рик.

— Не мога… да изоставя приятеля си — Нещо, което дълго беше потискал, се отприщи в него. — Тифус е там някъде. Не мога да го оставя.

Той се вгледа в момчето, за да се увери, че го е разбрало, после каза задавено:

— Можеш да вземеш колата. Хич не ми пука.

Кейд тръгна навътре в двора, а Тетанус, като видя господаря си да отива, скочи от мерцедеса и го последва.

— Не! — изкрещя Рик. — Недей!

Кейд продължи. Погледна назад. Потното му лице се беше изкривило в ужасяваща усмивка.

— Трябва да знаеш кои са приятелите ти, момче. Трябва да държиш на тях. Помисли върху тези неща.

Той свирна на Тетанус и доберманът се появи до него. После отново започна да вика Тифус. Двете фигури изчезнаха в мрака и гласът на Кейд постепенно заглъхна.

— Качвай се в колата — каза Рик на Зарра и момчето замаяно се запрепъва към нея. Рик се отпусна зад волана, завъртя ключа на запалването и включи на заден ход.

— Здрасти, Ной — каза Ърли Макнийл на Ной, когото Том въведе в клиничната лаборатория. — Затвори вратата след себе си, ако обичаш.

Туайли премигна няколко пъти на ярката светлина от аварийните лампи и се огледа. Очите му бяха свикнали с полумрака в параклиса за погребения, където палеха само свещи. В лабораторията бяха шерифът Ванс, Джеси Хамънд и някакъв тъмнокос мъж, подстриган много късо и с риза, оплескана в кръв. Тъмнокосият седеше на маса от неръждаема стомана и държеше лявата си китка. Не, разбра Туайли само след секунда; не, ръката върху китката му не беше негова. Това беше откъсната от лакътя ръка.