Робърт МакКамън - Стингър

— Ами, светлината си е просто светлина — обади се Ванс. — Няма нищо в нея, което да причинява болка.

— Един прилеп не би се съгласил с теб, шерифе. — Ной Туайли се обърна към тях от стола пред микроскопа. — Както и цяла енциклопедия от пещерни гризачи, риби и насекоми. Нашите очи са привикнали към електрическата светлина, но тя заслепява доста от другите биологични видове.

— И какво искаш да кажеш? Че това нещо живее в пещера?

— Може би не в пещера, а просто в среда, където няма електричество. Може да е свят, пълен с тунели. Съдейки по скоростта, с която копае, явно Стингър е свикнал да пътува под земята.

— Но електрическите светлини не тревожат Дофин — напомни му Джеси. — Всички лампи вкъщи светеха, преди да се спусне пирамидата.

Той кимна.

— Което потвърждава едно мое предположение: че Дофин и Стингър са две различни форми на живот от различни околни среди. Едната се прехвърля от черна сфера в нещо друго и обратно, а другата пътува под земята и прави имитации като тази — той погледна с отвращение към фалшивата ръка, — за да може да се движи над земята. Може би копира формите на живот в зависимост от света, в който се приземи. Не мога да си представя самия процес, но сигурно ги прави дяволски бързо.

— И дяволски силни също. — Ърли полагаше неимоверни усилия, за да разхлаби пръстите с помощта на форцепса и една сонда. — Ной, пресегни се в онова чекмедже най-отдолу.

Той указа посоката с вдигане на брадичката и Ной го отвори.

— Тук има само бутилка водка.

— Точно така. Отвори я и подай насам. Ако не мога да пуша, то поне мога да си пийна.

Той взе бутилката и отпи. После я подаде на Роудс.

— Не много обаче. Не искаме да ви катурне. Доктор Джеси, подайте ми няколко тампона памук да попием тази кръв.

Наложи се Ърли да помоли Том да вземе друг форцепс и да му помага да изкривят и изтръгнат всеки пръст поотделно от плътта на Роудс. Двамата доста се поизпотиха, докато успеят. Пръстите се счупиха с остър металически звук и ръката-имитация най-сетне пльосна на масата. На китката на Роудс остана виолетовосин отпечатък от ръка и пръсти и той веднага поля ръката си с водка и започна да го търка с книжна салфетка, от което порезните рани се отвориха отново. Наля още водка отгоре, замижа от болка и продължи да търка, докато салфетката не се разпадна. Ърли стисна рамото му толкова силно, че дори и бик да беше, щеше да му обърне внимание.

— Успокой се, синко — тихо каза Ърли. Взе остатъците от салфетката и ги хвърли в кошчето за отпадъци. — Том, ако обичаш, заведи полковника в някоя стая долу. Смятам, че малко почивка ще му се отрази добре.

— Не. — Роудс махна с ръка да отпрати Том. — Добре съм.

— Не мисля така.

Ърли взе фенерчето от Джеси и провери зениците му. Реакцията им беше забавена и Ърли разбра, че Роудс беше на ръба на сериозен нервен шок.

— Бих казал, че сте прекарали доста бурна нощ, нали?

— Добре съм — повтори Роудс и отблъсна фенерчето.

Все още усещаше тези проклети студени пръсти върху китката си и не знаеше кога ще спре да трепери вътрешно. Не трябваше да се издава обаче. Стана и извърна поглед от ръката-имитация.

— Трябва да намерим Дофин. Нямам време за почивка. — Усети миризмата на кръв и на киселата кехлибарена течност, с която го беше опръскало водното конче. — Бих искал да си сменя ризата. Тази вече за нищо не става.

Ърли изсумтя. Наблюдаваше по-младия мъж изпод вежди. Роудс не можа дори за секунда да го заблуди. Полковникът си придаваше бодър вид с неимоверни усилия.

— Мога да ви дам горнище от операционен екип. Какво ще кажете? — Той отиде до един шкаф, извади морскозелено горнище и го хвърли на Роудс. — Идват в два размера — твърде малки и твърде големи. Пробвайте го.

Беше малко голямо, но вършеше работа. Окървавената риза на Роудс се озова в кошчето за боклук.

— Оставих майка си сама — обясни Ной. — Трябва да се връщам.

— По-добре иди със старата Рут някъде, където има електрическо осветление, както тук — каза Ърли и махна към аварийните лампи. — Ако полковникът е прав, този проклет Стингър ще стои настрана от тях.

— Правилно. Ще ида да я взема и ще я доведа.

Той се поспря и реши да побутне ръката със сондата. Тя лежеше на масата с дланта нагоре и със свити като крачка на умрял рак пръсти. Сондата докосна центъра на дланта и пръстите се стегнаха в юмрук. Внезапното движение стресна всички и особено Роудс. Без малко да политне назад.

— Рефлекс — вяло се усмихна Ной и се опита да издърпа сондата, но пръстите се бяха вкопчили в нея. — Ще ида да доведа майка си — каза той и побърза да излезе от лабораторията.