Робърт МакКамън - Стингър

Тетанус изръмжа приглушено и присви уши назад.

Под земята се чу звук като от разцепване на скала. Пясъкът се завихри около ботушите му като при водовъртеж и Кейд бе повлечен от бурно спираловидно движение. Земята под него пропадна и краката му потънаха до коленете.

Той си пое дълбоко въздух и усети горчивината на дима в гърлото си. Нещо мокро и подмолно беше хванало краката му и го теглеше надолу. Само след секунди се озова в земята до кръста. Мяташе се и пищеше, но краката му бяха заклещени здраво. Тетанус лаеше яростно и тичаше в кръг около него. Кейд стреля в земята, но куршумът само разпръска пясък наоколо. Онова, което го държеше, продължи да го дърпа надолу, а той стреля до последния куршум.

Вече беше потънал в земята до гърди. Тетанус се спусна напред и Кейд размаха ръце и го сграбчи. Придърпа добермана към себе си и се опита да използва тежестта му, за да се измъкне. Тетанус дращеше яростно назад с лапи, но пясъкът започна да поглъща и неговото тяло заедно с това на господаря му. Когато Кейд отново отвори уста да изпищи, тя се напълни с пясък и пепел, които задръстиха гърлото му.

Мъжът и кучето изчезнаха заедно. Панамената шапка на Мак Кейд се завихри във водовъртежа от пясък, но остана полузаровена, тъй като кръговото вакуумно движение постепенно замря.

Докато Рик и Зарра чакаха в кабинета на Макнийл, Коди Локет отвори очи на светлината от свещи, стресна се и седна на леглото. От рязкото движение блъскането в черепа му се поднови.

Вдигна часовника си до самата свещ, закрепена на масата до леглото му: дванайсет часът и петдесет и осем минути. Беше минал около час, откакто се бе върнал вкъщи и бе погълнал двата аспирина с останалия на дъното на една кутия севън-ъп. Веднага след това си беше легнал. Не беше сигурен дали действително беше спал, или само се бе носил по течението на някаква тягостна дрямка, но главата му бе им значително по-добре, а и мускулите му се бяха отпуснали.

Не знаеше къде е баща му. За последен път го видя да тича надолу по улицата, след като битката между хеликоптера и другото летящо нещо приключи. И Коди я беше наблюдавал, но след падането на хеликоптера на Коубър Роуд не си спомняше нищо и предполагаше, че беше намерил мотоциклета и се бе прибрал вкъщи като зомби.

Все още бе облечен в окървавените си дрипи. Стана от леглото и се хвана за металната му рамка, за да запази равновесие. Стените се приближаваха към него и бавно се въртяха. Когато се успокоиха, той разтвори пръсти и прекоси стаята. Дръпна горното чекмедже на скрина и извади чиста бяла фланелка. Хвърли старите парцали и мушна фланелката през главата си. Примижа от болка в ребрата. Коремът му изкъркори. Той дръпна свещта от малката локвичка изсъхнал восък и тръгна с нея към кухнята.

В хладилника имаше няколко мухлясали пакета полуготова храна, малко пържено месо, завито във фолио, парче сирене, което Коди не би предложил и на куче, и изобилие от купи и чаши с остатъци. Нищо не му вдъхна доверие, но на светлината от свещта забеляза някаква мазна хартиена кесия. Отвори я и видя вътре четири изсъхнали понички с глазура, плячкосани от фурната. Бяха корави като камък, но Коди изяде три от тях, преди стомахът му да помоли за милост.

В дъното на хладилника имаше бутилка гроздов сок. Посегна към нея и в този миг усети, че подът трепери. Замръзна, хванал гърлото на бутилката.

Къщата изскърца. Чиниите и чашите в бюфета издрънчаха. Дълбоко изпод земята се чу силен шум от счупване на водопроводна тръба.

Има нещо под къщата, осъзна той. Сърцето му учестено заби, но разсъдъкът му беше трезв и спокоен. През маратонките си усещаше как треперят дъските — както обичайно ставаше, когато минаваха бавни, претоварени влакови композиции по релсовите трасета на медодобивната компания.

Вибрациите заглъхнаха и спряха. Коди видя на светлината от свещта колко прах се беше вдигнал. Притаи дъх и чак когато дробовете го заболяха, отвори уста и пое въздух. В кухнята миришеше на изгоряла гума, вонята от гробището за коли на Кейд навлизаше през всички процепи. Коди извади гроздовия сок, отви капачката и преглътна с него последната хапка от поничката, която беше заседнала в гърлото му.

Откак този проклет негодник се беше приземил до реката, светът бе полудял. Коди не си направи труда да мисли какво би могло да е това, което мина под краката му. Каквото и да беше, дълбочината, на която премина, беше най-малко три метра. Нямаше намерение да чака, за да види дали ще мине и в обратна посока. Независимо къде се намира старецът — помисли си той, — този път ще се наложи сам да се грижи за себе си. Във всеки случай Бог винаги закриля глупаците и пияниците.