Робърт МакКамън - Стингър

— Не. Не съм.

— Ау-у!

В гърлото му заседна бучка, голяма като баскетболна топка. Не знаеше какво още да каже. Сега вече разбра защо тя скиташе наоколо и не знаеше какво беше котето. Но защо едно същество, което беше толкова внимателно с котето, би унищожило хеликоптера? Ако това беше извънземно от пирамидата, какво беше онова, което дълбаеше под улиците?

— Това твое ли е? — посочи пирамидата той.

— Не. То принадлежи на… Стингър.

Коди повтори името.

— Това да не е… като… капитан или нещо такова?

Тя не го разбра и каза:

— Стингър е… — Поколеба се. Паметта й прерови томовете на енциклопедия „Британика“ и речника. След няколко секунди намери фраза, която съответстваше по-точно според земния език. — Ловец на престъпници, за които е обявена награда.

— И кого преследва?

— Мен.

Това беше прекалено. Възприемчивостта на Коди си имаше граници. Да срещнеш малко момиченце от космоса насред улица „Бразос“ беше повече от странно, но галактически ловец на престъпници в черна пирамида беше твърде много за човешкия мозък. Долови движение с крайчеца на окото си, погледна нататък и видя две котки да душат около клюмналите храсти в двора на госпожа Стеленберг. На стълбите на верандата стоеше още една котка, която виеше отчаяно. От храстите изприпкаха котенца и взеха да си гонят опашките. Минаваше един часът през нощта. Защо котките на госпожа Стеленберг бяха навън?

Той отиде до хондата и изви фара така, че да свети към къщата на Котешката царица. Външната врата беше широко отворена. Котката на стълбите изви гръб и засъска срещу светлината на фара.

— Госпожо Стеленберг! — извика Коди. — Добре ли сте!

Около фара се виеха кълба дим.

— Госпожо Стеленберг! — отново опита той, но отново не получи отговор.

Коди чакаше. Отворената врата едновременно го викаше и отблъскваше. Ами ако беше паднала в тъмното и беше изгубила съзнание? Ами ако си беше счупила крак или дори врата? Не беше светец, но не можеше да се преструва, че не го е грижа за другите. Отиде до началото на стълбите.

— Госпожо Стеленберг! Аз съм Коди Локет!

Никакъв отговор. Котката на стълбите нервно изсъска и се стрелна край краката му към храстите.

Тръгна. Беше изкачил две стъпала, когато усети, че някой го подръпва за лакътя.

— Внимавай, Коди Локет — предупреди Дофин, застанала до него. Стингър беше минал оттук и тя усещаше вонята му във въздуха.

— Да. — Нямаше нужда да му го повтаря. Той продължи нагоре и спря пред тъмния правоъгълник на вратата. — Госпожо Стеленберг! — извика към вътрешността на къщата. — Добре ли сте?

Тишина. Ако Котешката царица беше там вътре, то тя не можеше да отговори. Коди си пое дълбоко въздух и прекрачи прага.

Кракът му така и не намери пода. Той се преметна през глава, пропадайки в мрака. Възпиращата го ръка на Дофин закъсня само с половин секунда. Коди нададе вик на ужас. Мина му през ум, че предната стая на Котешката царица нямаше под и той щеше да продължи да пада надолу и накрай да връхлети през покрива направо в ада.

Нещо го перна под дясната ръка и му изкара въздуха, но той съобрази и веднага го сграбчи. Стисна с две ръце нещо люлеещо се, което приличаше на тръба. В мрака под него се изтърколиха камъни и пръст. После люлеенето на тръбата спря и той остана да виси във въздуха.

Дробовете му се напрягаха, мозъкът му пулсираше като претоварена електрическа система. Стисна тръбата по-здраво и ритна настрани, но не докосна нищо. Тръбата започна отново да се люлее, затова спря да се мята.

— Коди Локет! Жив ли си? — чу се гласът на Дофин горе.

— Да — дрезгаво каза той. Знаеше, че не го е чула, затова извика по-силно: — Да! Мисля… че не внимавах достатъчно, нали?

— Можеш ли… — Докато мозъкът й прехвърляше бързо записите в паметта й, тя се наведе над зейналата дупка, но не можа да го види. — … да се изкатериш?

— Май не. Хванах се за една тръба.

Той ритна отново встрани, но отново не докосна никакви стени. Тръбата изскърца зловещо и нови бучки пръст изсвистяха надолу. Не знам какво има под мен! Ноктите на паниката го сграбчиха здраво. Ръцете му станаха хлъзгави от пот. Опита се да се вдигне на мускули и да преметне крак върху тръбата, но остра болка прониза натъртените му ребра. Не можеше да вдигне крак и след три безуспешни опита спря да се опитва и се съсредоточи върху това как да запази силите си.

— Не мога да изляза — извика той.

Дофин прецени силата на звука и пресметна, в земни измерения, че той се намира на около четири метра дълбочина, макар ехото да даваше разлика от десетина сантиметра в повече или в по-малко. Тя остана на рамката на вратата и огледа бездънната стая. Търсеше нещо, което би могла да използва, за да го достигне. Единствените останали неща бяха картините по напуканите стени.