Робърт МакКамън - Стингър

— Ной-о-о-о-о-й!

Нямаше никакво значение дали онова в тялото на майка му знаеше, че това беше неговото име. В този звук той чу затръшването на вратата на затворническа килия. Тя го заключваше завинаги в един омразен за него град, с една омразна работа и го осъждаше да живее в една омразна къща с откачената жена, която по цял ден пищеше да й бъде обърнато внимание помежду сериите на сапунените опери и „Колелото на съдбата“. Усети мириса на собствената си кръв, която пълзеше по ръката му и се стичаше на пода, и докато наблюдаваше как червенокосото чудовище потрошава кухнята, нещо в мозъка му прещрака.

— Тук съм, майко — съвсем спокойно каза той. Очилата висяха на едното му ухо, а стъклата им бяха напръскани с кръв. — Точно тук.

Направи четири крачки към едно чекмедже. Съществото продължаваше да си дере кожата на лицето. Той дръпна чекмеджето и извади дълъг касапски нож.

— Ной е точно тук — каза той и отиде с вдигнат нож до нея.

Заби го отстрани на гърлото. Ножът потъна около десет сантиметра във фалшивата плът, преди да срещне отпор. Извади го и отново нанесе удар. Едната й ръка го хвана през гърдите и го запрати в бар-плота. Ной се озова седнал на земята. Очилата му ги нямаше, от раздраните му гърди бликаше кръв, но той продължаваше да стиска в ръка изкривения нож. Дробовете му хъхреха. Закашля се и изплю кръв. Чудовището размахваше ръце във въздуха и го търсеше. Ной видя, че беше одрало по-голямата част от лицевата си плът. Отдолу, в раните, трептяха и мърдаха метални вени и черно месо. Химикалите я изгориха, помисли си той. Добрият стар „Райд“ има ефект върху всякакви насекоми. Изправи се без да бърза, и тръгна към нея с вдигнат нож и налудничав весел блясък в очите.

Тогава онова преви гръбнак и се чу пукане на кости. Роклята се разцепи отзад и от тъмния растящ мехур в основата на гръбнака се разви яка люспеста опашка, която завършваше с кълбо от шипове.

Ной спря, втренчен като омагьосан, без да усеща пламъците, които горяха в краката му.

Опашката изплющя наляво и смачка бюфета. Парчета порцелан се разхвърчаха наоколо като шрапнели. Чудовището беше превито почти на две, а от мрежата от мускули и свързваща тъкан в основата на опашката се стичаше слуз. Топката с шипове направи тесен кръг, остърга тавана, от който заваля дъжд от мазилка, и изсвистя край лицето на Ной.

— Боже мой — прошепна той и изпусна ножа.

Безокото лице се обърна по посока на звука. Тялото на този получовек-полунасекомо се спусна към него. Ръцете го хванаха отстрани и забиха назъбените си нокти в плътта му. Опашката се отдръпна и изви като величествена дъга. Ной се вгледа в нея с ясното съзнание, че вижда собствената си смърт. Сети се за прободените с игли скорпиони от колекцията си. „Отмъщението е мое, каза Господ“ — помисли си той и се изсмя задавено.

Опашката се стрелна напред със скоростта на машинно бутало и кълбото от шипове пръсна черепа на Ной Туайли на хиляди парченца. После опашката започна да плющи напред-назад, правейки бързи свирепи дъги, и след миг тръпнещата маса, хваната между ръцете на извънземното, вече не напомняше нищо човешко. Опашката не спря, докато не изчезна всякакво движение, и накрая ръцете запратиха останките в стената като торба боклук.

Водено от миризмата на дирите си, сляпото чудовище овърша всичко по обратния си път към разбитото стълбище, където скочи в мрака на зейналата яма.

— Напълни ги отново, Джеки! — Кърт Локет удари с юмрук по бара. Барманът, набит мъж със сива брада на име Джек Блеър, го изгледа от другия край на бара, където говореше с Харлан Нъджънт и Пийт Грифин. Светлината от керосинените фенери се отразяваше в кръглите стъкла на очилата му, над които се виеха рошави като гъсеници вежди.

— Изпразни почти половин бутилка, Кърт — изръмжа като булдозер Джек. — Май е време да си вдигаш палатката.

— Де да можех! — отвърна Кърт. — Де да можех да я вдигна и да изчезна от тази дупка, хич нямаше да се обърна назад. — Той отново удари с юмрук по бара. — Хайде, Джеки! Не бързай да отрежеш стария си приятел!

Джек го изгледа гневно. Знаеше как се държи Кърт, след като изкърка повече от половин бутилка. На една от масите Чал Маккъчинс и Бърл Ний пушеха и говореха, а други бяха дошли, пили и заминали. Общото между всички в Клуба на Боб Уайър беше, че нямаха къде другаде да отидат, нямаха съпруги, които да ги чакат, нямаше какво да правят, освен да убият малко време, пиейки в един без петнайсет през нощта. Джек не се интересуваше особено от Кърт Локет, но онзи беше редовен клиент. Отиде в другия край на бара, отвори полупразната бутилка „Кентъки Джент“ — най-евтината марка в заведението — и му напълни още една чаша. Тъкмо когато Джек вдигаше бутилката, Кърт я стисна здраво за гърлото.