Робърт МакКамън - Стингър

— Слушай! — извика Коди. — Трябва да намериш някого, който да помогне. Разбра ли?

— Да.

Мускулът в гърдите й работеше с бясна скорост. Сега разбра действията на Стингър — търсеше я, като нападаше човешките жилища и хващаше когото намери в тях.

— Ще намеря помощ!

Тя се извърна и се затича надолу по стълбите. После хукна по улицата към центъра на града, борейки се с оловнотежката гравитация на планетата и собствените си неудобни израстъци.

Коди стисна очи, за да попречи на капките пот да се стичат в тях. Ако си отпуснеше пръстите само за секунда, щеше да се плъзне от тръбата и да се забие още бог знае колко надолу. Не знаеше докога ще издържи.

— Бързай! — извика той нагоре, но Дофин беше заминала.

Коди зачака, увиснал в мрака.

— Майко! — извика Ной Туайли, влизайки у дома си. — Отиваме в клиниката!

Беше оставил запалена газена лампа във фоайето и сега я взе и се отправи към стълбите.

— Майко! — извика отново.

Когато тръгваше с Том Хамънд към клиниката, беше оставил Рут Туайли в бялата й спалня, завита до брадичката. Ной започна да изкачва стълбите.

След шест стъпала те свършиха. Ной стоеше, стиснал здраво счупените перила, и надничаше в тъмната пропаст, която беше погълнала останалата част от стълбището. Долу, в дълбините на дупката, се виждаше мъждукаща светлина. Счупена лампа, досети се. Локвичката газ все още гореше.

— Майко! — извика хрипливо.

Светлината от лампата разкри пред погледа му пукнатините по стените. Рут Туайли, Устата на Юга, беше замлъкнала. Разрушеното стълбище се заклати и изскърца под тежестта на Ной и той бавно заотстъпва назад.

Стоеше вцепенен и трепереше.

— Майко, къде си? — Това беше хленч на изоставено дете.

Нещо на пода проблесна на светлината на лампата. Стъпки. Лигави отпечатъци от стъпки излизаха от ужасната дупка и водеха надолу по стълбите. Петна и пръски от сива сополива течност правеха пътека край стъпките, които отиваха към задната част на къщата. Някой има нужда от салфетки, помисли си Ной. О, майка ще вдигне такъв скандал заради тази мръсотия. Тя беше горе в леглото си, дръпнала завивките до носа си. Или пък я нямаше?

Ной проследи пръските от слузеста течност и отиде в кухнята. Подът беше разнебитен и изкривен, сякаш нещо огромно бе разрушило самите основи на къщата. Той освети наоколо с лампата и я видя. Стоеше в ъгъла до хладилника. Бялата й копринена нощница беше мокра и лъскава, в червената й коса се точеше слуз, а лицето й представляваше бледосива маска.

— Кой е Приемникът? — попита тя с безжизнен поглед.

Не можеше да отговори. Отстъпи крачка назад и се удари в бар-плота.

— Малкото момиченце. Обясни. — Рут Туайли пристъпи напред и между алените й устни проблеснаха сребърни игли.

— Майко, аз… не… — Ръката му конвулсивно се отпусна и лампата падна на пода в краката му. Стъклото се счупи и по линолеума тръгнаха огнени вадички.

Тя беше стигнала почти до него.

— Кой е Приемникът? — повтори и мина през огъня.

Това не беше майка му. Разбра, че зад мазното лице на Рут Туайли се крие чудовище, което в този миг го връхлиташе. Едната ръка се вдигна и металните, подобни на триони нокти посегнаха към него. Наблюдаваше ги как приближават като змии и притисна гръб в бар-плота, но нямаше къде да отстъпи.

Ръката му бутна нещо и то изтропа на масата. Знаеше какво беше, защото го беше оставил, за да напръска с него в ъглите. Човек никога не можеше да бъде сигурен, че нещо няма да пропълзи от пустинята след изгасването на светлината.

Тя беше на една крачка от него и лицето й се наведе към неговото. От брадичката й се стичаше малка струйка слуз.

Ръката на Ной стисна флакона с „Райд“ и докато го вдигаше, той отвори бързо капачката и го мушна в очите й. Показалецът му натисна бутона на спрея.

Бяла пяна срещу хлебарки покри лицето на Рут Туайли като гротескна разкрасяваща маска. Тя напълни очите и ноздрите й и дори проникна през редиците иглени зъби. Рут се олюля назад. Ной не разбра дали беше наранена или само заслепена, но видя, че замахна към главата му. Той вдигна ръка да се предпази. Сякаш тухла, обвита с бодлива тел, го удари по рамото и го отхвърли върху кухненската стена. От острата болка изпусна флакона с „Райд“, после усети как по ръката му се стича топла кръв.

Рут се завъртя като навита с ключ играчка, изпочупи масата и столовете, удари се и отскочи от хладилника, като непрекъснато дереше с назъбените си нокти лицето и очите си. Ной видя как хвърчаха късове сива плът и разбра, че тя искаше да оголи кожата си до кокал. Чу се див рев, който премина в писъка, слушан ежедневно от него по четири-пет пъти командата, която се издаваше от бялата спалня: