Робърт МакКамън - Стингър

Да-а — мислеше си Кърт. Кокалчетата на ръцете му побеляха от стискане на бутилката. — Силен също като баща си.

Не си спомняше кога за последен път бе разговарял с Коди, без да побеснее. Вероятно защото не знам как да го направя — помисли си той. Но момчето беше толкова диво и твърдоглаво, че никой не можеше да му повлияе. Коди следваше свой собствен път, независимо дали правилен или не. Понякога на Кърт му се струваше, че вижда Трежър в негово лице и сърцето го заболяваше.

Нямаше смисъл да си мисли тези неща. Нищо хубаво не се получаваше и само го заболяваше главата. Погледна кехлибарената течност и се усмихна, сякаш виждаше стар приятел. Но в погледа му се четеше тъга, защото пълните бутилки винаги се изпразваха.

— Може би имат пещери — говореше Бърл Кийн. — Под Марс. Може просто да са били влезли в тях, когато са правили снимките.

Кърт тъкмо смяташе да му каже да престане да се препира за глупости, когато чу, че бутилките на рафтовете зад бара иззвънтяха една в друга. Не беше много силно и нито Джек, нито Бърл спряха да дърдорят. Но Кърт ги чу съвсем ясно, а след няколко секунди звънтенето се повтори. Сложи своята бутилка на бара и забеляза, че повърхността на питието трепти.

— Джек! — каза той, но Блеър не му обърна внимание. — Хей, Джек! — извика Кърт по-високо.

Джек го погледна отегчено. Беше му писнало от Кърт Локет.

— Какво има?

— Мисля, че има…

Подът на заведението изведнъж се издигна. Дъските изскърцаха и се счупиха. Двете маси за билярд подскочиха на една-две педи от земята и топките се разхвърчаха наоколо. Бутилките и чашите зад бара изпопадаха от рафтовете. Джек загуби равновесие и падна, а високата табуретка на Кърт се катурна и той се озова по гръб на пода. Усещаше под себе си как нещо подпираше и надигаше дъските, сякаш се намираше върху плешките на див кон.

Движението отдолу позатихна и накрая спря. Кърт замаяно седна и на светлината от фенера видя нещо ужасно — последните капки от уискито му се изливаха от обърнатата бутилка.

Харлан и Пийт също бяха на пода, а Бърл кашляше и от устата му изскачаха фъстъци. Харлан се изправи и извика:

— К’во ни връйлетя?

Последва силен шум като от удар на тежък ковашки чук в дърво. Кърт чу грозното скърцане на избитите пирони.

— Ей там! — посочи той и всички го видяха — на около три метра встрани една дъска стърчеше от пода. От следващия удар тя отхвръкна и се удари в тавана, а Кърт зърна някаква тънка човешка ръка да се подава от пролуката. Още една дъска беше избита, след което пръстите стиснаха края на трета дъска и я откъртиха надолу. Сега вече зейна достатъчно голяма дупка, през която да изпълзи човек, и след още три секунди от нея наистина започна да се подава някаква фигура.

— Господи и Света Богородице! — прошепна Джек, изправяйки се зад бара. Брадата му беше пълна със стърготини.

Фигурата провря глава и рамене, после постепенно се измъкна до хълбок. Накрая се показаха голи бедра и фигурата се изправи на крака.

Беше стройно и хубавко русо момиче, вероятно на около шестнайсет години, само по дантелен сутиен и розови бикини, на които беше избродирано „Петък“. Тя се изпъна в пълен ръст и ребрата се очертаха под тънката й кожа. Мократа и коса блестеше на светлината на лампата. Лицето й беше така спокойно, сякаш всяка вечер се появяваше в разни барове по този начин, а студеният й поглед внимателно се спираше от човек на човек.

— Аз съм мъртъв — изпъшка Бърл. — Трябва да съм умрял.

Кърт се опита да се изправи, но краката му не бяха готови. Познаваше я. Името й беше Лори Рейни и работеше следобед в книжарница „Книжният замък“. Понеже беше близо до фурната, понякога идваше да си вземе понички с желе от грозде. Беше симпатична и той обичаше да я гледа как дъвче. Опита се отново да се изправи и този път успя.

Тя проговори:

— Сички шъ ми кажете за малкото момиченце.

Имаше плътен глас с тексаски акцент и хъхрещи метални оттенъци. Кожата й блестеше, сякаш беше намазана с мас.

— Сички шъ ми кажете ВЕДНАГА.

Никой от мъжете не продума и никой не помръдна. Лори Рейни се огледа. Главата й се извиваше бавно, сякаш шията и гръбнакът й бяха свързани със зъбни колела.

— Малкото момиченце — слисано повтори Джек. — Какво малко момиченце?

— Онова, което е Приемникът. — Очите й го намериха и Джек имаше чувството, че е надникнал в гнездо на змии. Вътре се плъзгаха разни неща, които нямаше намерение да опознава. — Сички шъ ми кажете или шъ стана лоша.