Робърт МакКамън - Стингър

То не се впечатли особено, а се спусна към него и като стисна с две ръце шията му, го повдигна от пода. После изви главата му като на пиле и лицето на Харлан посиня още преди вратът му да изпука.

Пийт падна на колене и вдигна ръце за милост.

— Моля те… о, божичко, не ме убивай! — умоляваше той. — Моля те, не ме убивай!

Момичето хвърли Харлан Нъджънт настрана като торба с боклук и се втренчи в очите на Пийт. Усмихна се. От раната на лицето му течеше някаква течност. То стисна китките на Пийт, сложи крак на гърдите му и дръпна.

И двете ръце се откъснаха от ябълките. Тръпнещият труп се свлече, а устните на Пийт все още мърдаха, но се чу само шепот, изразяващ безкраен ужас.

Под масата Кърт усети вкус на кръв в устата си. Беше си прехапал езика, за да не изпищи, а сега чувстваше как някакъв мрак се спуска над него като дълбоко и примамливо течение. Гледаше как съществото вдигна откъснатите ръце на Пийт Грифин пред себе, сякаш изучаваше анатомията им. Пръстите на Пийт все още се свиваха и отпускаха, а кръвта шуртеше по дъските като пороен дъжд.

Аз съм следващият — помисли си Кърт. — Бог да ми е на помощ, аз съм следващият.

Можеше да избира между две неща — да остане тук или да се опита да избяга. Не беше кой знае какъв избор. Мушна ръка в джоба си и извади ключовете на колата. Те издрънчаха и главата на чудовището се завъртя на шията под невероятен ъгъл, така че лицето се озова на мястото, където би трябвало да бъде тилът. Единственото разлютено око го видя.

Кърт изскочи бързо изпод масата и хукна към счупената витрина. Чу две глухи тупвания. Онова беше пуснало ръцете на Пийт на пода. Последва трясък от преобръщане на маса. Съществото беше скочило да го преследва. Той плонжира през витрината, сякаш се хвърляше в обръч, падна на ръце и колене и започна трескаво да пълзи към буика си. Някаква ръка го хвана отзад за ризата и той разбра, че то бе до него.

Не се замисли. Просто го направи. Лявата му ръка стисна пясък, той се завъртя и го хвърли в свирепото обезобразено лице на Лори Рейни.

Със заслепено око тя съдра ризата от гърба му и замахна с другата си ръка. Той се сниши и избегна удара, но видя как проблеснаха малките триончета пред лицето му. Кърт я ритна в гърдите и дръпна крак, преди тя да успее да го сграбчи. После скочи на крака и хукна. Стигна колата и се шмугна зад волана, а пръстите му забиха ключа в стартера.

Моторът изхъхри, както винаги, когато не искаше да запали, но този път това прозвуча като удар с юмрук върху капака на ковчег. Кърт изрева: „Запали, дявол те взел!“ — и натисна педала докрай. Ауспухът изригна черен дим, мърморенето на мотора се превърна в ръмжене и буикът подскочи и тръгна назад. Уви, не беше достатъчно бърз — Кърт видя съществото да тича след него като олимпийски спринтьор и да пресича паркинга пред клуба. Щом гумите излязоха на шосе №67, той се зае с волана, за да обърне колата в посока към Пъкъл. Чудовището почти го бе настигнало и той включи на първа и даде газ, за да го прегази. То скочи точно преди буика да го удари, вкопчи се в ръбовете на покрива и се примъкна върху него по корем.

Кърт изви рязко, опитвайки се да го изхвърли оттам, но то се държеше здраво. Натисна педала на газта. Запали фаровете. На зеленикаво осветеното табло стрелката на спидометъра минаваше шейсет. Осъзна, че кара на север, а не на юг, но беше твърде изплашен, за да прави нещо друго, освен да натиска педала. При скорост от осемдесет километра в час вибрирането на изтърканите гуми беше толкова силно, че той едва удържаше волана, а при деветдесет всички уплътнения на стария двигател свистяха.

Нещо изтрещя над главата му и на покрива цъфна метална пришка. Юмрукът й — помисли си той. Опитваше се да пробие покрива. Още един удар и втора пришка се появи до първата. Ръката й се провря вътре и пръстите задърпаха покрива по сглобките. Винтовете изхвръкнаха. Чу се скърцане на ръждясал метал — тя прегъваше покрива назад като капак на рибна консерва. На предното стъкло се появи зигзагообразна пукнатина.

Стържейки и скърцайки на границата на възможностите си, колата понесе Кърт по шосе №67 със сто и пет километра в час.

Бяха минали седем минути, откакто Дофин бе напуснала Коди Локет, но не беше видяла никакви други човешки същества по улиците на Пъкъл. Беше отишла в къщата на Том, Джеси и Рей, но въпреки че вратата не беше заключена, жилището беше празно. Опита вратите и на две други жилища. Първото се оказа заключено, а второто беше отново празно. Здрачът се сгъстяваше и Дофин откри, че човешките очи имаха много ограничен обсег на зрение. От кафявата мъгла те пареха и се пълнеха с влага, така че виждаше на по-малко от дванайсет метра във всички посоки. Продължи да върви по улица „Селесте“ и да търси помощ.