Джош Малерман: Кутия за птици

Погледът ѝ се спира по-нагоре, където с месингови букви, вкопани в тухлена арка, е изписано:

— Мъжът… — Рик замлъква. — Човекът от записа… не е с вас, нали?

Малори усеща как пулсът ѝ се забързва и преглъща с усилие.

— Малори? — притеснен се обръща към нея той.

Констанс докосва Рик по рамото и тихичко проронва:

— Не, Рик. Не е с тях.

Малори отстъпва назад, все още вкопчена в децата, приближава се към вратата.

— Мъртъв е — отговаря сковано, докато оглежда залата за други хора. Не им вярва. Все още не.

Рик започва да почуква с бастуна си, приближава се към Малори, протяга ръка към нея.

— Малори, с годините се свързахме с много хора, макар че сигурно са по-малко, отколкото навярно очакваш. Кой може да знае колцина са живи навън? И колцина са с всичкия си? Ти си единствената, която очаквахме да дойде по реката. Това не означава, че никой друг няма да успее, разбира се, но след внимателно премисляне, решихме, че гласът на Том не само ще ти покаже, че си пристигнала, но и ще бъде знак за евентуални непознати, че наблизо има цивилизация, ако се случи да попаднат първо на защитната мрежа. Ако знаех, че той вече не е с теб, щях да настоявам да използваме нещо друго. Моля, приеми извиненията ми.

Тя го изучава внимателно. Гласът му е изпълнен с надежда, едва ли не с оптимизъм. Отдавна не е чувала подобен тембър. Въпреки това лицето му е белязано от стреса и дългото живеене в новите условия не по-малко от нейното.

Съквартирантите изглеждаха по подобен начин тогава, преди години.

Докато Рик и Констанс се впускат в обяснения как функционира лагерът, нивите с картофи и тикви, реколтата от боровинки през лятото, как пречистват дъждовна вода, Малори вижда как зад главата на Рик нещо се размърдва.

Групичка млади жени излизат от една стая, облечени със семпли светлосини дрехи. Почукват с бастуни, разперили ръце пред себе си. Движат се безшумно, като призраци, покрай Малори, и тя усеща как стомахът ѝ се свива, щом вижда хлътналите им като пещери очи. Завива ѝ се свят, прилошава ѝ, има чувството, че ще повърне.

На мястото на очите им зеят огромни тъмни резки.

Малори стиска децата още по-здраво. Те заравят главици в краката ѝ.

Констанс посяга към нея, но Малори се дръпва, като обезумяла се оглежда за превръзката си на пода, влачи децата след себе си.

— Тя ги видя — казва Констанс на Рик. Той кима.

— Стойте далеч от нас! — моли се Малори. — Не ни докосвайте. Не приближавайте. Какво става тук?

Констанс поглежда през рамо и вижда как жените напускат залата. Помещението е празно, чува се само учестеното дишане на Малори и тихите ѝ хлипания.

— Малори — започва Рик, — преди се справяхме така. Налагаше се. Нямахме друг избор. Когато пристигнахме тук, гладувахме. Като забравени заселници в чужда, враждебна страна. Не разполагахме с удобствата, които имаме сега. Нуждаехме се от храна. Затова ловувахме. За жалост, нямахме и охраната, която имаме днес. Една вечер, докато неколцина от нас бяха навън, за да търсят храна, в лагера проникна същество. Загубихме много хора. Една майка, която дотогава беше изключително разумна, обзета от ярост, уби с един замах четири дечица. Бяха ни нужни месеци, докато се възстановим, докато построим наново разрушеното. Заклехме се никога да не поемаме подобен риск. За благото на цялата общност.

Малори поглежда Констанс, която няма белези.

— Не беше въпрос на избор — продължава Рик. — Ослепихме сами себе си с каквото имахме подръка — вилици, кухненски ножове, със собствените си пръсти. Слепотата, Малори, означаваше пълна защита. Но това беше някога. Днес вече не го правим. Година по-късно осъзнахме, че сме укрепили лагера достатъчно, за да вдигнем този ужасен товар от плещите си. Досега не сме откривали пропуски в охранителната система.

Малори си мисли за Джордж и неговото видео, за провалените експерименти. Спомня си как едва не ослепи собствените си деца в пристъп на жертвено отчаяние.

Констанс вижда. Не е сляпа. Ако преди четири години беше намерила смелост , мисли си Малори, кой знае какво би се случило с теб. С децата.

Рик се обляга на Констанс за подкрепа.

— Ако беше живяла с нас, щеше да разбереш.

Малори е уплашена. Но разбира. И в отчаянието си иска да вярва на тези хора. Иска да повярва, че е довела децата си на по-добро място.

Обръща се и вижда отражението си в един прозорец. Не прилича много на жената, която беше някога, докато оглеждаше плоския си корем в банята, а Шанън ѝ крещеше да чуе новините по телевизията от другата стая. Сега косата ѝ е рядка, без блясък, наслоена с мръсотия и попила кръвта на незнаен брой птици. Скалпът ѝ, раздразнен и червен, се провижда на петна. Тялото ѝ е измършавяло. Чертите на лицето ѝ са променени — деликатните овали са изместени от остри и ръбати чупки, кожата ѝ е затлачена с мръсотия и с нездрав вид. Лекичко отваря уста и отвътре се показва счупен зъб. Сигурно е станало, когато загуби съзнание в реката. Тялото ѝ е нацапано с кръв, насинено и бледо. Дълбоката рана от вълка белязва подутата ѝ ръка. Въпреки всичко вижда, че в жената в огледалото нещо ври и кипи. Същият огън, който я поддържаше четири и половина години, който ѝ налагаше да оцелее, който я заставяше да търси по-добър живот за децата си.