Джош Малерман: Кутия за птици

Когато чува дървените стъпала да проскърцват и когато е сигурна, че звукът е от отдалечаващи се надолу стъпки, освобождава стон, извиращ от дълбини в душата ѝ, каквито не е и подозирала, че съществуват.

Стъпките стават все по-тихи. И по-тихи. Докато стихват съвсем.

— Оста̀ви ни — казва тя на бебетата.

Чува как Гари се размърдва.

— Не ни доближавай — крещи му със затворени очи. — Да не си ни докоснал!

Той не я докосва. Минава покрай нея и стълбите проскърцват пак.

Гари слиза на долния етаж. Ще провери кой е оцелял. Кой не.

Тя се надига, всичко я боли от изтощение. От загубата на кръв. Тялото ѝ я съветва да спи, да спи. Сами са на тавана, Малори и бебетата. Понечва да полегне назад. Има нужда. Но решава да изчака. Наострила слух. Отпочива.

Колко време е минало? Колко време стискам тези бебета?

Ала отмората ѝ е нарушена от друг звук. Идва от долния етаж. Звук, който в стария свят бе нещо обичайно.

Олимпия е обесена (той така каза той така каза) от таванския прозорец.

Тялото ѝ се блъска в къщата от вятъра. И ето че нещо долу иззвънява.

Телефон. Звъни телефон.

Малори е като хипнотизирана от този звук. Откога не е чувала подобно нещо?

Някой им се обажда. Някой връща обаждане.

Малори се обръща, подхлъзва се върху плацентата. Поставя момиченцето в пазвата си, после внимателно я загръща. Със свободната си ръка опипва за парапета на стълбата. Стъпалата са стръмни. Стари. Никоя жена, която е родила току-що, не би трябвало да минава по такива стълби.

Но телефонът звъни. Някой връща обаждане. И Малори ще вдигне.

Звънииииииииииии

Въпреки импровизираните превръзки, с които е завързала очите на бебетата, ги предупреждава да си затварят очите.

Това разпореждане ще е най-честата ѝ реплика към тях през следващите четири години. И нищо няма да ѝ попречи да им го казва, без да я интересува дали са твърде малки да я разберат, или не.

Звъниииииии

Тя се примъква по задник до ръба на пода и извърта краката си така, че да може да стъпи на най-горното стъпало. Тялото ѝ крещи да спре.

Но тя продължава надолу.

Слиза по стълбите. Гушнала е момчето в дясната си ръка, дланта ѝ покрива очите му. Момичето е в пазвата ѝ. Очите ѝ са затворени и светът е черен, и толкова се нуждае от сън, че е готова да потъне в него директно от стъпалата. Но продължава, пристъпва надолу и се ориентира за посоката по телефонния звън.

Звънииииииии

Стъпалата ѝ докосват светлосивия килим, с който е застлан белият коридор на втория етаж. Със затворени очи, тя не вижда тези цветове, както не вижда Джулс, проснат възнак край стената вдясно, от темето му се стичат пет кървави ручейчета, точно там, където дланта му е залепена за пода.

На площадката преди стълбището за надолу Малори спира. Поема си дълбоко дъх. Сигурна е, че ще се справи. Тръгва.

Минава покрай Черил, но не го знае. Все още не. Главата на Черил гледа към първия етаж, краката ѝ — към втория. Тялото ѝ е гротескно, неестествено изкривено.

Без да го осъзнава, Малори минава на сантиметри от нея.

Едва не докосва Феликс на долната площадка. Но се разминават. По-късно ще ахне, щом види дупките, зейнали по лицето му.

Звънииииииии

Няма представа, че минава покрай едното хъски. Животното се е строполило до стената, където е оставило тъмнолилаво петно.

Отвътре ѝ напира да извика. Има ли някой оцелял? Иде ѝ да го изкрещи. Но телефонът звъни и тя е сигурна, че няма да спре да звъни, докато не вдигне.

Следва звука, като се придържа към стената. Дъжд и вятър нахлуват през счупените прозорци.

Трябва да вдигна.

Ако можеше да отвори очи, би видяла количеството кръв, заляло къщата.

Звънииииииииии

Ще види по-късно. Но точно в момента звъненето на телефона е толкова силно, толкова отблизо.

Малори се обръща с гръб към стената, после се приплъзва с мъка към килима. Телефонът е на масичката. Тялото ѝ е сковано от изгаряща, пронизваща болка, всичките ѝ фибри. Като поставя момчето до момичето в пазвата си, посяга с другата ръка и започва да опипва телефона, който продължава да звъни упорито.

— Ало?

— Ало.

Мъж е. Гласът му звучи толкова спокоен.

— Кой е? — пита Малори.

Почти не може да асимилира, че използва телефон.

— Казвам се Рик. Получихме съобщението ви преди няколко дни. Имахме малко ангажименти и затова не успяхме да се обадим по-рано. Как се казвате?

— Кой се обажда?

— Както ви казах, името ми е Рик. Човек на име Том ни е оставил съобщение.