Джош Малерман - Кутия за птици

Но каквито и да са намеренията им, Малори трябва да отвори очи, въпреки че усеща присъствието на поне едно от съществата.

Беше свидетел как децата ѝ правят невероятни неща. Веднъж, след като разрови телефонния указател, Момчето ѝ съобщи, че е стигнала до страница сто и шеста. Почти позна. И Малори знае, че от сега нататък ще са ѝ нужни подобни изключителни умения.

Движение във водата вляво от тях. Съществото или е изгубило интерес към превръзката на очите ѝ и си тръгва, или изчаква да види какво ще направи Малори след това.

— Момче? — пита тя и не е нужно да казва повече. Той разбира въпроса ѝ.

В първия момент той мълчи. Слуша. После отговаря.

— Отива си, мамо.

Въпреки далечната птича война и красивия, успокояващ глас на Том, който идва от говорителя, сякаш за момент настъпва тишина. Тишина, извираща от това същество.

Къде е сега?

Лодката, освободена, се носи по течението. Малори знае, че реката пред тях се разклонява. Няма много време.

— Момче — казва с пресъхнало гърло. — Чуваш ли нещо друго?

Момчето мълчи.

— Не, мамо. Не чувам.

— Сигурен ли си? Напълно сигурен?

Тонът ѝ е истеричен. Независимо дали е готова, или не, моментът е дошъл.

— Да, мамо. Пак сме сами.

— Къде отиде съществото?

— Сигурно си е тръгнало.

— В коя посока?

Тишина.

После:

— Зад нас е, мамо.

— Момиче?

— Да. Зад нас е, мамо.

Малори замлъква.

Децата твърдят, че съществото е зад тях.

Ако има нещо, на което да разчита в новия свят, то е, че е обучила добре децата.

Има им доверие. Няма друг изход.

Изравняват се с гласа на Том. Сякаш е в лодката при тях.

После внезапно Малори има чувството, че получава знак. Том е тук. Том е с нея. И затова тя ще оцелее.

Преглъща с усилие.

Изтрива сълзи от устните си.

Поема дълбоко въздух.

И го усеща. Също като онзи път, когато пуснаха Том и Джулс обратно в къщата. Също като онзи път, когато си мислеха, че изпращат Гари да излезе.

Междинният момент.

Между вземането на решение да отвориш очи и реалното им отваряне.

Малори застава с лице към разклонението и отваря очи.

В първия момент инстинктивно ги присвива. Не заради слънцето, а заради цветовете.

Ахва, вдига ръка към устата си.

Съзнанието ѝ е изпразнено от мисли, тревоги, безпокойства и надежди. Няма думи да обясни какво вижда.

Калейдоскоп. Безкраен. Великолепен.

Виж, Шанън! Онзи облак прилича на Анджела Маркъл от нашия клас!

В стария свят можеше да гледа в двойно по-ярка среда, без да присвива очи. Но сега красотата я наранява.

Може да гледа безкрайно дълго. Със сигурност поне още няколко секунди. Но гласът на Том я подтиква да действа.

Сякаш на забавен каданс, се навежда към източника на гласа и попива всяка дума. Има чувството, че Том е там. Казва ѝ, че е съвсем близо. Малори разбира, че няма как да задържи цветовете, които вижда. Трябва пак да затвори очи. Трябва да се откъсне от това чудо, от този свят.

Затваря ги.

Завръща се в тъмнината, която вече познава толкова добре.

Залавя се да гребе.

Щом стига до втория ръкав от дясно наляво, има чувството, че гребе паралелно с годините. Със спомените. Гребе с онова свое аз, познато ѝ от времето, когато разбра, че е бременна, когато намери Шанън мъртва, когато се отзова на обявата във вестника. Гребе с онова свое аз, познато ѝ от времето, когато пристигна в къщата, когато се запозна със съквартирантите и се съгласи да пуснат Олимпия вътре. Гребе с човека, който беше по време на пристигането на Гари. Гребе със себе си, легнала на хавлиена кърпа на тавана, докато Дон долу е свалял одеялата от прозорците.

Сега е по-силна. По-смела. Съвсем самичка е отгледала две деца в новия свят.

Малори се е променила.

Лодката се залюлява внезапно, щом докосва един от бреговете на ръкава. Малори разбира, че са навлезли в него.

Оттук започва да гребе като човека, който беше, докато живееше сама с децата. Четири години. Тренираше ги. Отглеждаше ги. Опазваше ги от външния свят, който навярно е ставал все по-опасен с всеки изминал ден. Гребе и с Том, и с десетките неща, които той каза, с безбройните неща, които той направи и на които се надяваше, които я вдъхновяваха, окуражаваха я и я караха да вярва, че е по-добре да се изправиш пред лудостта с разработен план, отколкото да стоиш и да чакаш и да я оставиш да те разграби на парчета.

Лодката се движи бързо. Рик спомена, че до мястото с мрежата са едва сто метра.

Малори гребе с човека, който беше, когато се събуди тази сутрин. Човекът, който реши, че мъглата може да скрие нея и децата от някой като Гари, който все още е навън, все още ги наблюдава как се придвижват по реката. Гребе с онова свое аз, което посрещна атаката на вълка. Когато мъжът в лодката полудя. Когато птиците полудяха. И когато съществото, онова, от което се страхува преди всичко, си игра с единствената ѝ форма на защита.